Каньонът на водопадите

Click here to view these pictures larger

Family outing

Click here to view these pictures larger

Малък Сечко пак се прояви

От дълго време чаках този момент ...

Любувах се на гледки, за които бях изгубила надежда,че ще видя,поне не тази зима.По всичко изглеждаше,че в Пловдив сняг няма да има,но Малък Сечко ми напомни,че точно тогава, когато неочакваш се случват най-вълшебните неща, пренасящи те в един друг свят-този на приказките.

На 08.02 и 09.02 Пловдив беше необикновен. Имахме честта и ние да бъдем докоснати от магическата пръчица на баба Зима.

Още призори на 08.02 гледките бяха незабравими и още изникват в съзнанието при мисълта за този ден.Всички се бяха забързали,кой за работа, кой за детска градина...Детски глас кънтеше:"Давай, тате...По-бързо". А снежинките- те просто си танцуваха и обвиваха всичко наоколо в бял снежен пух.

Щом влязох в парка бях пленена от пейзажа.Всяко едно дърво се опитваше да прикове вниманието ми и се перчеше със своята премяна.

Тихо и кротко... Гората беше притаила дъх, само от време на време се чуваше пукот на клони-явно не всички издържаха на снежната магия и падаха унесени на земята.

Пейките,които по принцип са винаги заети сега бяха лишени от човешкото присъствие. Други дълго очаквани гости се бяха настанили - снежинките царуваха на своя трон.

Всичко се беше изпокрило, дори и любопитните катерички.Наистина всички спяха.

Малко по-късно през деня пак се разходих из парка,но сега вече магията я нямаше.Всичко беше различно, но не по-малко красиво.

Гарваните се престрашиха да поровят в снега за някоя трохичка.Хората минаваха и повечето не забелязваха колко приказно е навсякъде...
Клоните на дърветата бяха толкова натежали от снега,протягаха ръце едно към друго,сякаш искаха да се прегърнат...

В чернобелия пейзаж се показа едно малко розово плодче...Беше и то потрупано,но сякаш надничаше и искаше да напомни,че е тук и украсява клоните на своя храст.

На следващия ден-09.02. се виждаше вече и Родопа. Сутринта планината беше озарена от луната,която се канеше скоро да положи морна главица и да отстъпи място на слънцето.

А денят предвещаваше да е много красив и изпълнен с много топлина, макар да си беше още зима.Предвид натрупалия сняг от снощи само линиите се виждаха...

В парка слънцето все още се опитваше да прокара лъчи през клоните на дърветата, надничаше...

Но този път в парка се появиха тези,които толкова очаквах да видя вчера- малките къдравелки скачаха от клон на клон и снегът се ронеше от дърветата.Толкова игриви бяха,явно не ги смущаваше снега.

Слънцето напичаше и всичко започна да се топи. Време беше да се събудим от прекрасния сън с ледени висулки,чиито звънчета-капчиците изнасяха неповторим концерт.

Да се завърнеш в родния край... втора част

При мисълта за наближаващия Великден се сетих за едно село вблизост до Добрич,където се намира един от най-големите птицекомбинати в България-село Дончево. Освен тази връзка в съзнанието ми изникват незабравими спомени свързани с горите до селото.

Едно време, когато бяхме деца родителите ни ни водеха често в Дончевските гори, където с братовчедите ми се надпреварвахме: кой ще има по-голям букет от кокичета и минзухари, кой ще се изкачи пръв на баира, кой ще се скрие най-добре, гоненица...все неща, които са на преден план в едно детско чисто и невинно съзнание.

Преди няколко седмици отново се сетих за тези гори.Сестра ми (благодарение на нея мога да приложа снимков материал) и братовчед ми излязоха на разходка и после разбрах,че са посетили гората и язовира. Ето и снимките от там:

Спомени,спомени....

Гората си е същата, само дето ние порастнахме и поехме всички по- различен път....

Да се завърнеш в родния край... трета част

В чест на деня на Земята(22.04) реших да споделя с Вас един незабравим ден с моите близки.

"Един ден с любими хора"

Един хубав слънчев мартенски ден се качихме на колата на братовчед ми заедно със сестра и ми и братовчедка ми и се отправихме към "красивия нос"-(Калиакра),но преди това се отбихме до местността Дълбока и мидената ферма.

Мидената ферма- в далечината.

Морски бриз,топло Слънце, ясно небе и море преливащи се едно в друго...Не можех да се нарадвам на морето и на вълните,които се прикланяха на майката Земя и нежно обливаха камъните.Чайки прелитаха наоколо и се радваха на настъпващата пролет, а курморани се гмуркаха и изстърваха дългите си шии... липсваха само делфините в този красив пейзаж...

Обядвахме в единия от ресторантите и след кратка почивка се отправихме към Калиакра.

Ето ни- цялата тайфа... :-)

Времето беше наистина прекрасно и освен нас имаше доста хора, но музеят беше затворен.Разхождахме се и забавлявахме много.Не бяхме идвали тук заедно от много отдавна, от тогава,когато бяхме още деца-неразделни. Вълнуващи и незабравими мигове се преплитаха в съзнанието ми и някакси, със сълзи на очи разбрах,че сме пораснали,поели по своя път и сега просто сме се спряли за глътка въздух преди да се гмурнем в дълбокото и бурно море,наречено живот.

Тъй като това място е велико и всеки българин трябва да знае историята му, реших да Ви запозная с нея, както и с едно страхотно стихотворение.

Калиакра е най-дългия нос по българското черноморие с дължина 2 км. Носът е завършекът на дълъг и тесен полуостров на българското северно черноморско крайбрежие. Намира се на 12 км източно от Каварна.Брегът е стръмен с отвесни скали, които се спускат 70 метра надолу до морето. Те са твърди варовици и конгломерати, образувани в някогашно плитко сарматско море. Железните окиси, с които са наситени, придават пурпурночервена окраска на носа.

Непристъпността на скалите станала причина още в дълбока древност тук да се изгради крепост. Най - ранните данни за населяването на носа са от IV в. пр. н. ера. Тогава Калиакра е населявана от тракийското племе Тиризи, дало и първото име на крепостта - Тиризис. През късната античност селището се нарича Акре Кастелиум и е един от петнадесетте града на провинция Скития, обхващаща земите на днешна Добруджа. В този период крепостта е важен пункт от Виа Понтика. С името Калиакра, равнозначно на добър или хубав нос, селището се споменава за първи път я края на XIII в. Най - голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на XIV в., когато е столица на т. нар. Добруджанско (Карвунско) деспотство на българския владетел Добротица. То обхваща североизточните български земи, откъснати от централната власт. На името на Добротица е наречена областта Добруджа (турско произношение на името му).През 1444 г. до нос Калиакра спрели рицарските войски на Владислав Варненчик в похода си срещу Османската империя. На 31 юли 1791г. край бреговете на Калиакра се разразява най - голямата морска битка в Черно море. Край западния и бряг руската ескадра, водена от адмирал Ф. Ф. Ушаков, разбива турската армада. С тази победа завършва Руско - Турската война от 1787 - 1791 г. В периода на турското робство е използвана за мюсюлмански духовен център.
Останките от крепостните стени са най-вече от столицата на Карвунското княжество на княз Добротица - последната българска земя, попаднала под власта на Османската империя. Съхранени са част от водопровода, баните и резиденцията на княза.

Необятна морска шир.

Най- известната легенда за Калиакра разказва за 40 български девойки, които, за да не попаднат в ръцете на турските нашественици, вплели косите си в едно, скупчили ръце и скочили в бездните на морето. Другата легенда е за Свети Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишки манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук. Малък нос северно от Калиакра носи името „Свети Никола“.

Кога се лете буря силна появява
при Калиакра нос - на Черното море
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре ...

Четирдесет девойки лични и красиви
да жънат клас, от ранните зори,
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села надошли.

Зажънали са дружно с песен жаловита
за робската неволя в тяхния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
проляли си кръвта за своя мил народ.

За роби и робини, вързани в синджири,
за майки млади с пеленачета деца,
за старци - всички, изтезавани немили,
от османлии озверели - без сърца.

И мъка тягостна ума им завладяла,
кога ръкойките си свързвали на сноп -
и във едно потта със сълзите си сляли
от песента им жалостна като на гроб.

А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна на хоро
и трудили се, сърпа без да си оставят,
догде на залез в пурпур слънцето дошло.

Но песента от там далече отлетяла
и чул я турчин,зъл, душманин -
без сърце,и пожелал от име родно и от вяра
отречени, в харем да бъдат с фередже.

Узнали туй, със страх девойките в тревога,
захвърлили са сърп и надалече в бяг
през ниви и гори на рътлина висока -
на Калиакра скрили се от злия враг.

Залутани, в уплаха смъртна от тирана,
в нощта с молитвен зов към звездното небе,
със сълзи са земя поили в скръбна рана,
при рев страхотно лют на Черното море.

И в просветление обет тържествен дали -
в защита чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно се обещали,
но героини - българки да се зовят.

Във вярност на обета си едва успели
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзрели
османи зли по хълма нагло да пълзят.

Врагът нападнал с ярост жертвите немили -
пробляснали са ятагани в оня миг;
девойките, изплашени със всички сили
в едно назад се дръпнали при страшен вик.

Не забелязали зад себе си в тъмата,
че зее бездна - пропастта не ще ги спре
и в ужас полетяли вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море ...

В печал за свидните чеда на Аспаруха,
от мюсулманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забучало с мощни екове.

Глутницата османски турци занемели,
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнали завчас далеч от тез предели,
злодейството им с време да се замъгли.

А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо - спомен оттогава снежнобели
цветя растат на пролет - момини сълзи.

Траянополский Епископ Иларион