По пътя

Каньонът на водопадите

2011-07-25T21:01:00.001+03:00

Click here to view these pictures larger

Family outing

2011-06-23T17:58:00.001+03:00

Click here to view these pictures larger

Малък Сечко пак се прояви

2010-02-24T10:50:00.040+02:00

От дълго време чаках този момент ...

Любувах се на гледки, за които бях изгубила надежда,че ще видя,поне не тази зима.По всичко изглеждаше,че в Пловдив сняг няма да има,но Малък Сечко ми напомни,че точно тогава, когато неочакваш се случват най-вълшебните неща, пренасящи те в един друг свят-този на приказките.

На 08.02 и 09.02 Пловдив беше необикновен. Имахме честта и ние да бъдем докоснати от магическата пръчица на баба Зима.

Още призори на 08.02 гледките бяха незабравими и още изникват в съзнанието при мисълта за този ден.Всички се бяха забързали,кой за работа, кой за детска градина...Детски глас кънтеше:"Давай, тате...По-бързо". А снежинките- те просто си танцуваха и обвиваха всичко наоколо в бял снежен пух.

Щом влязох в парка бях пленена от пейзажа.Всяко едно дърво се опитваше да прикове вниманието ми и се перчеше със своята премяна.

Тихо и кротко... Гората беше притаила дъх, само от време на време се чуваше пукот на клони-явно не всички издържаха на снежната магия и падаха унесени на земята.

Пейките,които по принцип са винаги заети сега бяха лишени от човешкото присъствие. Други дълго очаквани гости се бяха настанили - снежинките царуваха на своя трон.

Всичко се беше изпокрило, дори и любопитните катерички.Наистина всички спяха.

Малко по-късно през деня пак се разходих из парка,но сега вече магията я нямаше.Всичко беше различно, но не по-малко красиво.

Гарваните се престрашиха да поровят в снега за някоя трохичка.Хората минаваха и повечето не забелязваха колко приказно е навсякъде...
Клоните на дърветата бяха толкова натежали от снега,протягаха ръце едно към друго,сякаш искаха да се прегърнат...

В чернобелия пейзаж се показа едно малко розово плодче...Беше и то потрупано,но сякаш надничаше и искаше да напомни,че е тук и украсява клоните на своя храст.

На следващия ден-09.02. се виждаше вече и Родопа. Сутринта планината беше озарена от луната,която се канеше скоро да положи морна главица и да отстъпи място на слънцето.

А денят предвещаваше да е много красив и изпълнен с много топлина, макар да си беше още зима.Предвид натрупалия сняг от снощи само линиите се виждаха...

В парка слънцето все още се опитваше да прокара лъчи през клоните на дърветата, надничаше...

Но този път в парка се появиха тези,които толкова очаквах да видя вчера- малките къдравелки скачаха от клон на клон и снегът се ронеше от дърветата.Толкова игриви бяха,явно не ги смущаваше снега.

Слънцето напичаше и всичко започна да се топи. Време беше да се събудим от прекрасния сън с ледени висулки,чиито звънчета-капчиците изнасяха неповторим концерт.

Да се завърнеш в родния край... втора част

2009-04-10T13:03:00.016+03:00

При мисълта за наближаващия Великден се сетих за едно село вблизост до Добрич,където се намира един от най-големите птицекомбинати в България-село Дончево. Освен тази връзка в съзнанието ми изникват незабравими спомени свързани с горите до селото.

Едно време, когато бяхме деца родителите ни ни водеха често в Дончевските гори, където с братовчедите ми се надпреварвахме: кой ще има по-голям букет от кокичета и минзухари, кой ще се изкачи пръв на баира, кой ще се скрие най-добре, гоненица...все неща, които са на преден план в едно детско чисто и невинно съзнание.

Преди няколко седмици отново се сетих за тези гори.Сестра ми (благодарение на нея мога да приложа снимков материал) и братовчед ми излязоха на разходка и после разбрах,че са посетили гората и язовира. Ето и снимките от там:

Спомени,спомени....

Гората си е същата, само дето ние порастнахме и поехме всички по- различен път....

Да се завърнеш в родния край... трета част

2009-04-09T14:48:00.030+03:00

В чест на деня на Земята(22.04) реших да споделя с Вас един незабравим ден с моите близки.

"Един ден с любими хора"

Един хубав слънчев мартенски ден се качихме на колата на братовчед ми заедно със сестра и ми и братовчедка ми и се отправихме към "красивия нос"-(Калиакра),но преди това се отбихме до местността Дълбока и мидената ферма.

Мидената ферма- в далечината.

Морски бриз,топло Слънце, ясно небе и море преливащи се едно в друго...Не можех да се нарадвам на морето и на вълните,които се прикланяха на майката Земя и нежно обливаха камъните.Чайки прелитаха наоколо и се радваха на настъпващата пролет, а курморани се гмуркаха и изстърваха дългите си шии... липсваха само делфините в този красив пейзаж...

Обядвахме в единия от ресторантите и след кратка почивка се отправихме към Калиакра.

Ето ни- цялата тайфа... :-)

Времето беше наистина прекрасно и освен нас имаше доста хора, но музеят беше затворен.Разхождахме се и забавлявахме много.Не бяхме идвали тук заедно от много отдавна, от тогава,когато бяхме още деца-неразделни. Вълнуващи и незабравими мигове се преплитаха в съзнанието ми и някакси, със сълзи на очи разбрах,че сме пораснали,поели по своя път и сега просто сме се спряли за глътка въздух преди да се гмурнем в дълбокото и бурно море,наречено живот.

Тъй като това място е велико и всеки българин трябва да знае историята му, реших да Ви запозная с нея, както и с едно страхотно стихотворение.

Калиакра е най-дългия нос по българското черноморие с дължина 2 км. Носът е завършекът на дълъг и тесен полуостров на българското северно черноморско крайбрежие. Намира се на 12 км източно от Каварна.Брегът е стръмен с отвесни скали, които се спускат 70 метра надолу до морето. Те са твърди варовици и конгломерати, образувани в някогашно плитко сарматско море. Железните окиси, с които са наситени, придават пурпурночервена окраска на носа.

Непристъпността на скалите станала причина още в дълбока древност тук да се изгради крепост. Най - ранните данни за населяването на носа са от IV в. пр. н. ера. Тогава Калиакра е населявана от тракийското племе Тиризи, дало и първото име на крепостта - Тиризис. През късната античност селището се нарича Акре Кастелиум и е един от петнадесетте града на провинция Скития, обхващаща земите на днешна Добруджа. В този период крепостта е важен пункт от Виа Понтика. С името Калиакра, равнозначно на добър или хубав нос, селището се споменава за първи път я края на XIII в. Най - голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на XIV в., когато е столица на т. нар. Добруджанско (Карвунско) деспотство на българския владетел Добротица. То обхваща североизточните български земи, откъснати от централната власт. На името на Добротица е наречена областта Добруджа (турско произношение на името му).През 1444 г. до нос Калиакра спрели рицарските войски на Владислав Варненчик в похода си срещу Османската империя. На 31 юли 1791г. край бреговете на Калиакра се разразява най - голямата морска битка в Черно море. Край западния и бряг руската ескадра, водена от адмирал Ф. Ф. Ушаков, разбива турската армада. С тази победа завършва Руско - Турската война от 1787 - 1791 г. В периода на турското робство е използвана за мюсюлмански духовен център.
Останките от крепостните стени са най-вече от столицата на Карвунското княжество на княз Добротица - последната българска земя, попаднала под власта на Османската империя. Съхранени са част от водопровода, баните и резиденцията на княза.

Необятна морска шир.

Най- известната легенда за Калиакра разказва за 40 български девойки, които, за да не попаднат в ръцете на турските нашественици, вплели косите си в едно, скупчили ръце и скочили в бездните на морето. Другата легенда е за Свети Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишки манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук. Малък нос северно от Калиакра носи името „Свети Никола“.

Кога се лете буря силна появява
при Калиакра нос - на Черното море
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре ...

Четирдесет девойки лични и красиви
да жънат клас, от ранните зори,
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села надошли.

Зажънали са дружно с песен жаловита
за робската неволя в тяхния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
проляли си кръвта за своя мил народ.

За роби и робини, вързани в синджири,
за майки млади с пеленачета деца,
за старци - всички, изтезавани немили,
от османлии озверели - без сърца.

И мъка тягостна ума им завладяла,
кога ръкойките си свързвали на сноп -
и във едно потта със сълзите си сляли
от песента им жалостна като на гроб.

А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна на хоро
и трудили се, сърпа без да си оставят,
догде на залез в пурпур слънцето дошло.

Но песента от там далече отлетяла
и чул я турчин,зъл, душманин -
без сърце,и пожелал от име родно и от вяра
отречени, в харем да бъдат с фередже.

Узнали туй, със страх девойките в тревога,
захвърлили са сърп и надалече в бяг
през ниви и гори на рътлина висока -
на Калиакра скрили се от злия враг.

Залутани, в уплаха смъртна от тирана,
в нощта с молитвен зов към звездното небе,
със сълзи са земя поили в скръбна рана,
при рев страхотно лют на Черното море.

И в просветление обет тържествен дали -
в защита чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно се обещали,
но героини - българки да се зовят.

Във вярност на обета си едва успели
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзрели
османи зли по хълма нагло да пълзят.

Врагът нападнал с ярост жертвите немили -
пробляснали са ятагани в оня миг;
девойките, изплашени със всички сили
в едно назад се дръпнали при страшен вик.

Не забелязали зад себе си в тъмата,
че зее бездна - пропастта не ще ги спре
и в ужас полетяли вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море ...

В печал за свидните чеда на Аспаруха,
от мюсулманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забучало с мощни екове.

Глутницата османски турци занемели,
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнали завчас далеч от тез предели,
злодейството им с време да се замъгли.

А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо - спомен оттогава снежнобели
цветя растат на пролет - момини сълзи.

Траянополский Епископ Иларион

Да се завърнеш в родния край...

2009-04-06T10:29:00.026+03:00

Да се завърнеш в родния край... Да усетиш мириса на въздуха...

Нещо вътре в теб отново проговаря, отваря се вратата на временно забравените спомени и всичко излиза пред лицето ти, все едно си се върнал в миналото за един миг...

Златна Добруджа- житницата на България- там израстнах сред жита и слънчогледови ниви, в равнина, сред снежни виелици, вблизост до море, прохлаждащото през летните жеги...

На 23.03 поех едно пътуване към моя роден град.Като всеки човек и аз се вълнувах много, докато настъпи желания момент. С влакчето пуф-паф и след 6 часа бях на родна земя.Чувството е неописуемо.Въздишка-една, две и отново по утъпканите пътеки...

Родена съм в гр.Добрич и всяко лято от както се помня бяхме на вилата ни на 10км от града.Селото се казва Попгригорово и е на 274 м надморска височина.

Денят беше слънчев и приказен.В нашата градинка бяха останали последните кокичета и минзухарчета за тази година и аз реших да ги увековеча.

Дръвчетат бяха напъпили,а сигурно са и цъфнали вече.Пролетта дойде и докосна със своята вълшебна пръчица всичко.

Иглика

Направих няколко снимки на селото и на къщите около нас и реших да ги споделя с вас.

В ляво се вижда част от нашата вила.

Това е лозето на татко.Какво хубавоо вино прави от него?

:-)

Облаците бяха много красиви.

Навсякъде дебнеше миналото или останките от него.Повечето къщи се поддържат и имат долу горе спретнат вид, но срещат и изоствени дворове.

Залязвайки Слънцето изпрати последните два лъча, за да озари къщата, сякаш искаше да каже нещо повече или да загатне какво предстои да се случи.Може би тези два лъча ще озарят едно българско семейство с топлина, топлината на дома, топлото огнище и милата майчина прегръдка, и надеждата, че на следващия ден ще бъдем малко по-добри и ще вярваме повече в доброто.

Пловдив надяна бяла премяна....

2009-02-21T11:00:00.015+02:00

Зима е...

2009-01-27T11:06:00.056+02:00

Зимата дойде, но за съжаление не такава каквато я очаквахме. В последните години все по-рядко вали сняг навсякъде, даже в планините снежната покривка е нищожна. Метеоролозите всяка вечер казваха, че е топло за сезона и особено почивните дни- миналата седмица (24.01 и 25.01) не са от най-подходящите за планинска разходка. Познати ни разубеждаваха с думите:" В Родопите ще газите в кал до уши"...

Независимо от всичко това, ние решихме да открием сезона за 2009г. Родопа ни очакваше...

На 24.01 хванахме автобуса за Смолян в 08:00ч. Към 10 :15ч. слязохме на гр.Чепеларе и се отправихме към х.Изгрев. Духаше лек вятър. В града си беше топло, докато върховете бяха облекли бели премяни. Тръгнахме срещу течението на Сивковската река.

Наслаждавахме се на природата и се опитвахме да запаметим, всичко до което се докоснеха очите ни. Слънцето се прокрадваше през облаците за кратко време, за да ни покаже,че е тук и е на близо. По всички растения висяха необикновени капки. Всеки момент се канеха да докоснат майката Земя и да се слеят в едно...,но не се решаваха на тази стъпка, сякаш бяха омагьосани, нещо ги спираше...

С всяка крачка напред ставахме част от този приказен свят. След около час и половина стигнахме до разклон, в близост до който се сливат два потока от югозападния и северозападния склон и образуват Сивковската река. Тук беше първата ни среща с най-добрия приятел на човека - кучето. Три и или четири "кученца" като ни видяха от далеч се затичаха да ни поздравят с едно заплашително и продължително лаене. Вярно, пазеха си стадото, но за сметка на това решиха,че ние не трябва да припарваме до овцете, докато бавно и славно се изнижат. Изчакахме цялото това представление да приключи.

Тук загубихме първите 15 мин.

Върнахме се по нашия път (югозапад) и последвахме синята маркировка, която на места се губеше, преминаваше в жълта (проект за трансродопски маршрут). На някои от табелите явно бяха решили да "спестят" някой лев и върху табелите на МОСВ(синя маркировка) имаше залепени жълти ленти. Ето така се прави в България. Европейския съюз ни дава пари за проекти, а някой си ги прибира в левия или десния джоб, а може и в двата.

За около един час нагоре по пътя се стигнахме до махалата Асенец, в землището на която има няколко параклиса. Задуха силен вятър, облаците се сгъстиха и вече не допускаха Слънцето. Времето напредваше. Седнахме на една поляна и хапнахме на бързо, като наблюдавахме изоставените къщи, чийто комини можеше никога повече да не пропушат, макар и да се виждаха една, две къщи, които далеч не бяха от онова време.

Опитахме се да отворим вратата на единия от параклисите, но тя беше залостена.

Продължихме напред. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече сезонът ни напомняше,че все пак е Зима. Бяхме устремени, предполагахме какво ни чака, но продължавахме напред, сякаш тя ни дърпаше и ни привличаше към себе си и не можехме да й устоим. Снежната покривка вече беше повечко и се наложи да изпробваме новата ни придобивка- гетите. Свършиха много добра работа.

Колко красиво беше!Мечтаехме да видим натежали дървета от сняг, да нагазим в снега, а и още нещо...,но за това след малко.

Снегът по клонките беше като разпръснати памучени късове, сякаш някой си беше играл и ги беше разпръсквал навсякъде. Напредвахме бавно и към 16ч.се озовахме пред разклона на Мечо гробе. Там снегът беше повечко и от предния ден беше натрупало около 10 см, което допринесе за нашето забавяне- само 30 мин. Направихме едно малко снежно човече, да посреща и изпраща всички, които минават през местността.

Излязохме от гората и около нас се ширнаха снежни поляни, а пред нас -

Мурсалица- затисната от облаци.

След краткото ни разпускане продължихме напред към Широка лъка, тъй като скоро щеше да се стъмни, а не разполагахме със светещи устройства. На табелите беше упоменато, че ще са ни нужни 3ч. до Широка лъка, но ние се надявахме да ги смалим на половина. Така й се случи.

За пореден път бяхме нападнати от кучета минавайки през махалите Кукувица и Махмутица и на здрачаване в 18:00ч. пристигнахме в Широка лъка. С последни сили бързахме към къщата, в която бяхме си запазили стая. Нямахме търпение да влезнем в нея, а там беше наистина топло и много чисто. Препоръчвам Ви искрено, ако решите да отсядате в селото, да отседнете в тази къща- заслужава си. Цената на нощувката за двойна стая е 25лв., а г-жата с която контактувахме се казва Стефка Пеевска-0887537569.

На следващия ден се събудихме доста трудно- бяхме изморени от предния натоварен ден. Към 10:30ч. излязохме от къщата и поехме към с.Стойките. Разходихме се из селото, видяхме къщата, в която е живял Капитан Петко войвода. Старите къщи са в типичния за Родопа архитектурен стил – двуетажни, с еркери и вътрешно дървено стълбище. Повечето стаи са широки, с дървени миндери до стените, прозорците са малки. Всички реставрирани къщи носят свой собствен облик и обаяние.

Детската градина

Селото е получило името си от старобългарската дума “лъка:–извивка, кривина, лъкатушене. Широка лъка е известна със своите красиви, автентични родопски къщи разположени амфитеатрално от двете страни на реката. Широколъчaни са били прочути като майстори строители. И до днес помнят и разказват легенди, свързани със строежа на черкви и параклиси, обичаи и исторически случки:

"По време на турското робство хората в Родопа поискали да имат собствена черква. Двама души се дигнали на коне и отишли до Цариград, за да вземат разрешителния за строежа ферман. В него пишело, че се позволява да се изгради черква, широка 12 и висока 9 м. Само джамиите можели да бъдат високи десет метра, черквите трябвало да са по-ниски. Донесли фермана, закован в конско копито, за да не попадне в чужди ръце, да не го открадне някой, скъса или изгори. Донесли документа, прочели го, хората се радвали – от това по-хубаво накъде? Решили, че още през пролетта започват да строят. Това било през 1834 г. Тогава Грую кехая наредил овчарите да се върнат по-рано от Беломорието, където те ходели всяка година, защото “голям калабалък ще трябва”, т.е. много хора са необходими за строежа. По това време в Широка лъка живеел Тодор Паламаров - голям родолюбец, който дал собствената си къща за училище. Легендата казва, че бил 33-34-годишен, 140 оки тежал, грамаден, хубав мъж и голям зидар. Всички него гледали, защото бил голям авторитет. Той казал: “Аз поемам ангажимента за строежа на черквата, само мен ще слушате, който не слуша - яка му душа!”. И така решили кой ще гори вар, кой ще сече дърва, кои ще идат на кариерата да ломят камъни. Преди това обаче трябвало да се избере мястото за строежа на черквата. Понеже във фермана пишело, че трябва да е далеч от пътища, сборища и кръстовища, хората избрали да бъде на едно оброчище – свято място, където палели свещи и се събирали за курбаните. Това оброчище било точно тук, където е сега черквата. На петнадесет метра бил конакът! Отишли при Исмаил ага и му казали: “Ние мислим черква да строим, ето – имаме тапия, от Цариград донесена. Искаме да е на това свято място, тук колим курбаните и на теб сме давали даже.” Агата бил категоричен: “Тука не! Не давам! Кавурски чан няма да ми звънка, а за камбана – и дума да не става!” Обаче в селото имало един буен, страшен човек, не случайно го наричали Щурото, който казал на хората, че ще оправи всичко, и да не обръщат внимание на казаното от агата. Издал заповед да затворят всички къщи, в тях да останат само болните, които не се движат, и по една стара жена да се грижи за тях. Всички други, млади и способни, трябвало да отидат там, където ще се строи черквата. Направили си палатки с одеяла и халища, за да могат да спят там, защото във фермана било казано, че ако не се построи за четиридесет дена, всичко съградено ще се развали, така че да не остане камък върху камък. Исмаил ага пък казал на неговите хора да стрелят на месо, ако широколъчани започнат да строят. Обаче на строежа имало около хиляда и петстотин мъже от нашите. Когато започнали, онези вдигнали пушките, но Щурото казал: “Ага, зле мислиш. Ще убиете пет-шест души, десет, ами другите? Селото може да се дигне до един, да се изсели, но ще се помни, че ние тук черква сме строили и ще я направим!”. Започнали. Онези вдигнали пушките, а нашите мъже взели кой кол, кой дърво, кой брадва, не е могло тези четири–пет ашици да им устоят. Агата се уплашил и, оттегляйки се, казал: “Ще видим дали ще я построите за четиридесет дена!” Щурото обаче обявил, че ще направят и нощите дни, т. е. имат осемдесет дни, за да я съградят, макар че е голяма. Едни секли борина, за да е светло през нощта, други носели материали, трети строели. И така денонощно. На 39-ия ден черквата “Успение Богородично” била готова. След едно разрушително земетресение в Анадола станало нужда да търсят от раята помощ за възстановяването на сградите. Тъй като Родопите се славели с големи зидари, се обърнали към тях. Поканили тези, които градили черквата - Щурото, Тодор Паламаров и още двадесет души."

Взехме си по едно печатче от информационния център, където ни упътиха за Стойките-маркировката била в края на селото. Всичко до тук беше много добре, но в гората изведнъж маркировката изчезна.

Продължихме по черен широк път, който ни изведе малко по-нагоре на асфалтовия път, но преди това зърнахме Широка лъка от птичи поглед. Нямахме друг избор, трябваше да се разминаваме с колите. Може би около 3-4 км набивахме крак по асфалта. Най-после видяхме табелата за селото и се зарадвахме, че скоро ще се шмугнем в гората, ама нейсе. Предстоеше ни още по-голямо разочарование. Видяхме една беседка и решихме да хапнем и да си починем за 15 мин. След това последвахме маркировката, която изчезна и пред нас се изпречи лифт станцията. Върнахме се до беседката отново, в случай че не сме видяли посоката, но не бяхме ние в грешка. Заобиколихме лифт станцията и започнахме да се движим успоредно на лифта.

От време на време виждахме остатъчни табели. Лифтът е построен точно по пътеката, като на моменти се отклонявахме от него с цел да следваме пътеката. Толкова много се въртяхме, че по едно време имахме чувство, че няма да стигнем х.Студенец, а разстоянието не беше голямо. Дефакто бяхме хванали пътеката за х.Смолянски езера, която се пресича с идващата от Перелик, по която ние трябваше да продължим. Пътека почти няма- превърната е в писта. Бързахме за автобуса, който тръгва от Смолян в 17ч. и 17:20 е на Студенец. За съжаление мина под носа ни и се наложи да висим един час до следващия. В 20:30ч. пристигнахме в Пловдив.

Така завърши нашето приключение. Отделихме се от ежедневието за два дни, които бяха като вълшебен сън, от който не искахме да се събудим. Като всичко, което си има начало си има и край, но докато го има желанието и любовта към планината край не ще има. . .Така до следващия път, до следващия път, до следващия път, до следващия път. . и отново, и отново. . .

По пътя за х. Марциганица

2009-01-23T12:14:00.026+02:00

Есенна разходка в снимки

19.10.2008г.

Поглед към вр.Червената стена

(в близост до Бачковския манастир).

Малко над Бачковския манастир.

По пътя за Аязмото.

вр.Червената стена

Малко преди каньона.

Задава се ...

Ето го и него.

Това е пътеката към х.Марциганица, която тръгва от Бачковския манастир и минава през резервата "Червената стена".След кратка разходка из широколистната гора (не подозирахме какво ни очаква) навлязохме в бившо корито на река, където има поставени стълби, благодарение на които продължихме напред. Ние не стигнахме до хижата, тъй като бяхме само за един ден. Преминахме през каньона, продължихме още малко нагоре и после се върнахме на спирката, за да се качим отново на автобуса, който ни отведе в Пловдив.

Това беше последната ни разходка за 2008г.

Очаквайте скоро и нови пътеписи.

х. Студенец-х.Преспа-гр.Чепеларе

2009-01-16T12:23:00.037+02:00

На 6.09 миналата година отново бяхме на път -по обичайния маршрут с автобуса за Смолян. След час и половина се озовахме пред х. Студенец. От хижата следвахме червената маркировка. Пресякохме пътя Смолян - Пампорово и минахме покрай хотел Финландия. Движихме се по горски път, като през цялото време следвахме червената туристическа маркировка.

Продължихме по пътеката и след около 40- 50 минути изкачване излязохме от гората и достигнахме седловината Рожен. Тук на всеки 4 години се провежда най-големият събор в България с над 100 годишна история, свързан с фолклора на Родопа. Огромните поляни наоколо са идеално място за почивка и къмпинг. На върха на седловината е построен хотел Рожен.

Това е параклисчето малко преди хотела.

хотел Рожен

Пресякохме шосето и продължихме по червената маркировка.

Малко повече от час ни беше необходимо, докато стигнахме до хижа Момчил юнак, която е разположена в околността на м. Хайдушки поляни на 1750 м н. в.

х. Момчил юнак

Нямаше време и побързахме за х. Преспа, тъй като тя ни беше последната точка за деня.

Героите на този разказ.

Залез в местността Хайдушки поляни.

След местността пътеката стана стръмна, изкачвахме се във вековна гора,която ни отведе до към хижа Преспа, намираща се в м. Горелата хвойна /Преспански дял/ на 1785 м н. в.

Слънцето вече беше залязло, когато пристигнахме на хижата. Условията в нея не бяха лоши. В стаята, в която бяхме настанени беше чисто, но всичко беше много старо и се нуждае от обновяване, без дограмата, която е била скоро сменена. В тоалетната и банята беше голяма мизерия. Тя е обща и е само на първия етаж. Цената на нощувката беше 8,50 лв. без карти и 7,50лв. с туристически карти. Препоръчваме Ви, ако решите да посещавате тази хижа се обадете предварително за да си запазите места. Ето телефончето, което открих с много усилия и позвънявания на БТС-0896688362. Хижарят беше много дружелюбен и ни настани в стая с невероятен изглед.

Рано сутринта наблюдавахме изгрева. Беше много вълнуващо.

След страхотния изгрев, поехме отново в обратна посока, като преди това си взехме довиждане с малкото кутре-бъдещия пазител на хижата (май името му беше Бенджи).

Слънцето протягаше лъчи към нас и проникваше през клоните на дърветата.

м. Хайдушки поляни

Взехме си сбогом и с местността, защото никога повече няма да е същата, тъй като скоро ще ликвидират всичко- има план за построяване на големи хотели точно на местността "Хайдушки поляни". Още едно красиво място ще изчезне, поради човешката алчност и ненаситност. :-(((((

Продължихме напред с намерението да се върнем по същия път, от който дойдохме, но да се отбием през обсерваторията.

На разклона за х. Момчил юнак.

Пристигайки на обсерваторията, разбрахме,че ще трябва да изчакаме малко, докато дойде ред на следващата група, в която бяхме и ние. Може би около час продължи нашето посещение, като най- вълнуващо за мен беше краят му,тъй като излязохме на терасата и зърнахме Родопа във всички посоки, обикаляйки в кръг. Малко бяха хората престрашили се да стъпят на терасата- беше доста високо.

Поглед към вр. Преспа.

Поглед към вр. Снежанка.

Безкрайна шир.

Лекцията в обсерваторията приключи и ние поехме по пътя за Чепеларе.

Вр. Мечи чал в далечината.

Чепеларе

Близо около два часа обикаляхме докато се озовем в предградията на Чепеларе. Изчакахме автобус и с него отново се прибрахме в Пловдив.Така до следващия път....

7-те езера - Мальовица

2008-12-23T10:26:00.038+02:00

През изминалото лято отделихме три дни и на РИЛА.Бяхме запланували един преход.-х.Скаквица- х.Рилски езера- Мальовица- Рилски манастир, но за съжаление не можахме да го изпълним целия.
Нa 30 юли се качихме на автобус от Пловдив за Благоевград, като слязохме на разклона на Сапарева Баня.

Влязохме в градчето и разбрахме,че маршрутката за Паничище вече била тръгнала и едва ли щяло да има друга, затова ние поехме по пътя смело и безотговорно, като се надявахме някой да ни качи поне до Паничище, а ние ще справим с останалото разстояние. Наистна имахме късмет. Малко след крайната табела мина едно голфче, в което се оказа и хижаря на х.Скакавица. Заедно с шофьора се смилиха над нас и ни оставиха на Зелени поляни.От там вече започна съществената ни разходка в компанията на хижаря- до х.Скакавица.

Наслаждавахме се на невероятни гледки към водопад Скакавица.

След като 1 час се помотахме из поляните и се разходихме до реката, отново се запътихме към заветната цел за деня-х.Рилски езера.

х.Рилски езера

Към 17ч. пристигнахме в хижата.Настаниха ни в стая с 8 легла, ама си останахме само двамата.Разопаковахме багажа и сложихме трапезата. Хапнахме и след това наблюдавахме приказната гледка към Мальовишкия дял. Слънцето залязваше и се отразяваше в склоновете.Нямахме търпение да изпратим този ден, за да посрещнем следващия, който щеше да ни предложи нови приключения.

На сутринта, на закуска си имахме страхотна компания.Едно от "кончетата" реши, че трябва да опита от закуската на всички наоколо. Като разбра, че е станал център на внимание и го снимам се запъти към мен.

Красавец!!!

След кратката и бърза закуска продължихме към езерата.Изкачихме се на билото и по него поехме към следващите забележителности. От високо видяхме Рибното езеро, х. Седемте езера, Долното езеро.Насочихме се към ез. Бъбрека-бистро и кристално чисто.

Беше ред след това и на ез. Окото, при което зимата не искаше още да се оттегли и ледени късове се разхождаха из цялото езеро.

Последното беше ез. Сълзата. До Близнака и Трилистника нямаше време да се отбиваме, че ни чакаше доста път до х.Мальовица.

Минахме и "покрай" Урдини езера и малко, по-малко се отдалечавахме от 7 езера.Видяхме и Рилския манастир в далечината. (Трябваше да го посетим на следващия ден, но....)

Урдини езера

Рилският манастир в далечината.

След като видяхме колко много ни остава, а времето напредваше се опитахме да ускорим крачката, но в този участък трудно може да се направи това. Вече не усещахме краката си и е беше хлъзгаво от време на време.

Ето един предвестник на пролетта, която настъпваше в пълна силa.

На места поляните бяха покрити с много рилски иглики. Изведнъж в съзнанието ми изплува легендата за Мальовица:

"Покрит със сняг, забулен в мъгли или окъпан от слънце, в дъното на най-хубавата долина на Северозападна Рила гордо изправя каменното си чело в небето връх Мальовица, Такъв горделив, не скланящ глава под турския ятаган бил и войводата Мальо, чието име носи. В едно от селата край Искъра роден бил този Мальо. Но напук на името си израснал строен и хубав, левент юнак. И пръв кавалджия бил между овчарите. Когато откъм Мечитите засвирел, селяните долу в нивите захвърляли сърповете си и се изправяли. , , Мальо свири, нашият Мальо" — познавало свирката му мало и голямо. А сърцето на Босилка — най-хубавата мома в този край — се разтваряло като цвят, гален от топли лъчи. Това лято само за нея свирел той. . . . . . Един ден Мальо отишел със старата си майка в селската черквица, преди със стадото си да тръгне по чаловете на Рила. Там искал да запали свещ на „Св. Георги", за да пази светецът стадото му от вълци и турци. . . В божия храм видял Босилка. Уж малка я знаел, пък тя. . . Виж каква хубавица израсла. . Лицето й греело, мило като това на светицата в иконата до нея. Сочните й устни изпускали дъх на босилек. . . А вечерта, когато при кладенчето й разказал за любовта си и поискал ръката й, тя не му отказала. „Да чакаме есента" — отговорила му само и зарадвана изприпкала по пътеката. Но когато Мальо се върнал есента, Боснлка не излязла радостно да то посрещне. Хората му разказали, че Енин паша, който с войската си дошъл да усмири разбунтувалите се въглищари, я видял и задигнал. „Харема ще ми краси" — казал на чорбаджиите той. Мъка заляла сърцето на Мальо, когато научил това. Нямало я Босилка. . . Пусто било родното му село. . . И за да отмъсти на тоя паша, попарил така жестоко скъпите му мечти, станал хайдутин. . . Минали години. Много паши и бейове умрели от острия нож на Мальо. Други напуснали чифлиците и имотите си и избягали в града. Дори някои от маданите край Искъра, в които робували раите, престанали да пушат. Неуловим и бърз като вятър, начело на малка чета смелчаци, прелитал Мальо от град на град и от село на село, за да мъсти на поробителите. Заговорило се за него из българските земи. Турците зашепнали името му със страх, българите — с надежда. Турската власт определила много злато за главата му. Дано бог закриля него, та той да закриля нас — молели се българите. Една августовска вечер, след като убила жестокия каймакамин на града и кантарджията, който не мерел вярно кюмюра на въглищарите, четата почивала на Меча поляна. С ръце под главата, върху папратите до хайдушката колиба лежал и Мальо. По небето луната, тая овчарка, била извела голямото си стадо. В клековете шумолял потокът. — Войводо — приближил при него четникът му Спас, — много паши и бейове наказахме, само за Босилка не сме сторили нищо. А тя трепетно ни чака в харема на Емин паша. Да слезем утре и направим план за спасението й. Войската на пашата няма да е в града. Само това му казал и си отишъл. Останал сам, цяла нощ за Босилка си спомнял Мальо. Сравнявал най-едрите звезди с очите й, най-тънкостройните ели — с тялото й. А в зори с дълги златни коси, спуснати върху гъвкавия й стан, тя се явила в съня му. „Много есени дойдоха и си заминаха, а ти не дойде. Нима и тази, десетата, няма да дойдеш?" „Ще дойда, ще дойда. " — Войводо, говореше на сън — приближил при него Спас. — Да тръгваме — казал му Мальо. По извиващата се между клека пътечка двамата се спуснали към града. Било тихо. Планината с изключение на потока, който не заспивал нито денем, нито нощем, била притихнала. Долините тънели в мрака, горите мълчали. Само върховете един след друг отхвърляли от челата си завивката на нощта, за да посрещнат първите слънчеви лъчи. . . . Мальо и Спас пътували час, два. Меча поляна и другарите им останали зад тях и те навлезли в долината на Черни Искър. На изток в утринната омара Средонос срамежливо показал двойната си гърбица, цялата в зеленина от боровете по нея. После откъм Мусала надникнало слънцето и лъчите му затрептели по чакащите го върхове. — Войводо, аз ще се отбия до кладенчето да пийна водица, а ти ме почакай на моста — прошепнал Спас. Гласът му бил изплашен, но Мальо не обърнал внимание на това. Имал вяра на своите другари. Тих и тъжен в тая лятна сутрин, Мальо продължил край Искъра и си мислел за Босилка. Неочаквано припукали пушки и нещо го парнало в гърдите. Там, скрити в гората, го причакали сеймените на Емин паша. На тоя паша от злоба към първенството и силата му продал го бил четникът му Спас. Разбрал измяната Мальо, но нямало какво да стори. Сам бил, а сеймените — стотици. . . С простреляни гърди той искал при другарите си да се върне. . . Но смъртта нищо не може да спре. Тичал Мальо, а заедно с капките кръв, които багрели тревата след него, гаснели и последните му искрици живот. И когато стигнал Меча поляна, сетните сили го напуснали и като прострелян сокол паднал на тревата. Там мъртъв го намерили другарите му. На гърдите му зеела голяма рана, а очите му гледали с жал към върха, където на воля се виели орли. Погребали го па поляната, а върха над нея, за да припомня на поколенията за техния прекрасен войвода, нарекли на неговото име — Мальовица. Край потока, до който извивала тогава пътеката, цъфтят малки алени цветенца, в каквито се превърнали капките кръв, паднали от раните на Мальо. "

Още малко и хижата изглеждаше все по-близо, и по -близо, но всъщност ни чакаше още път- до ЦПШ (Централна Планинска Школа), а това узнахме чак като пристигнахме в хижата, като видяхме наровете(не се уплашихме от тях ,но ни се икаше след този дълъг път да се посетим банята- а там такава няма). Какво толкова?Още 40 мин са нищо след над 12 часов преход.В 21:00ч бяхме в школата.

По принцип плановете бяха на следващия ден да тръгнем за Рилския манастир,но се отказахме.Разходихме се в района и после хижаря ни закара до Самоков, а от там си хванахме автобус за Пловдив. През целия път виждах само тази картина......

Хвойна_Персенк_Хвойна

2008-12-13T12:33:00.026+02:00

Беше началото на май. Предприехме една разходка до познатия ни вече вр.Персенк.Не бяхме го посещавали през пролетта, а наистина беше много красиво.

Слязохме на Хвойна и поехме по познатия път към хижата. Всичко наоколо беше зелено.Птичките пееха.Дръвчетата бяха цъфнали- приказно беше.

Поглед към с. Павелско

Решихме да минем по маркираната пътека, която е през гората.Така можехме да се насладим на невероятни гледки.

Нямам думи да опиша колко красиво и прекрасно беше.

Поглед към Червената стена.

Към 17ч. пристигнахме в хижата.Решихме да си направим пикник, но времето се влоши и ни изгони. Заваля дъжд, който на моменти преминаваше в сняг, а и от хижата се виждаше, че върха не беше се отърсил от снежната покривка.

На следващия ден хванахме пътеката за Чудните мостове. Освен сняг имаше много лилави минзухари.

Дъждовник

Около три часа ходене и се озовахме пред мостовете. Беше неделя и доста хора бяха плъзнали навсякъде. Най-странен беше един човек който стоеше на пътеката и искаше вход- по 2 лв на всеки. След краткия разговор (силно може да се нарече разговор) слязохме до реката(взимат пари, ако им дадеш). На връщане събрахме малко боклуци, които му връчихме с най-голямо удоволствие.(Таксата се събирала за поддържане на хигиена в района и тн.). За съжаление още продължава цялата простотия, даже вече събирали пари и за паркинг.Освен всичко това са направили и стълбички -за "туристите".

След разочарованието на мостовете поехме към Цирикова църква.

От върха се описа гледка към Роженската обсерватория. После хванахме пътеката за Хвойна.

Имаше всички нюанси на зеления цвят.

Не ни се тръгваше, но нямаше как. На следващия ден трябваше да сме на работа и се качихме се на автобуса за Пловдив. Така до следващия път.

На 01.03 на Смолянските езера

2008-12-09T11:48:00.026+02:00

След кратката разходка до Косово обмислихме варианта скоро да отидем за два дни из Родопите и да се порадваме на повечко снежец, докато не се беше стопил. Замисления план се осъществи на 1 и 2.03.

Хванахме както обикновено автобуса за Смолян и слязохме на спирка -х.Студенец. Планът беше да стигнем пеша до х.Смолянски езера. Поехме по пътеката - вече ски писта. Имаше много хора, а и времето беше приятно. Снегът се топеше и на повечето места снегът беше примесен с кал. Следвайки маркировката избягахме от тълпата.

С първите няколко метра се справихме без проблем, но скоро разбрахме,че сме за никъде без снегоходки. Преспите бяха толкова дълбоки, че тъкмо излизаш с единия крак и затъваш с другия. Тъй като времето напредваше, решихме да се върнем обратно. Наложи се да използваме услугите на открития лифт, който за 20 мин. ни свали до желаната ни цел.

Мокри и замръзнали пристигнахме в хижата, където условията бяха доста прилични.

На следващия ден се разходихме около езерата и хванахме пътеката за х.Студенец с надежда,че този път ще стигнем до другата хижа и няма да се качваме на лифт.

Минавайки през гората видяхме,че нямаше много натрупал сняг, по-скоро беше отвян, а и някой се беше постарал да направи партина преди нас.

Следите се разклониха и решихме да ги последваме. Пред нас се описа невероятна гледка към Орфеевите скали.

Направихме малко снимки и продължихме напред. Стигнахме до мястото, където пътеката се разделя - в едната посока за вр.Снежанка, а в другата за х.Студенец, по която поехме и ние.

Не след дълго гората се разреди и преспите се появиха. Затъването в тях беше неизбежно. Бавно, но славно достигахме заветната ни цел. В един момент обстановката стана много позната. Озовахме се на мястото, до което вчера бяхме стигнали и осъзнахме, че съвсем малко ни е оставало, за да превъзмогнем трудния участък.

Починахме си малко и се запътихме към спирката, за да изчакаме автобуса, но преди това запаметихме в съзнанието си тази приказна картина.

Косово- Бяла Черква- Косово

2008-11-19T15:45:00.025+02:00

Отдавна бяхме запланували едно ходене до с.Косово, но все не оставаше време.При първия възможен шанс осъществихме замисления малък поход.

На 24.02 хванахме автобус за Смолян и помолихме шофьора да ни остави на разклона за селото.Така и се случи.

Към обяд бяхме на разклона и поехме към селото.Нямам много ясен спомен колко км изминахме до входа на селото, но времето беше много приятно и не усетихме разстоянието. Разходихме се из селото и след това продължихме към Бяла Черква.

с.Косово

Селото е било заселено през XVII век от преселници от Старо село до манастира Бяла Черква. Разцветът му бил към края на XIX век, откогато са и повечето останали до наши дни къщи. Поминъкът на населението е бил скотовъдство, земеделие, кираджийство и зидарство. През XX век селото западанало и бива напълно забравено.

Времето не прощава...

На заден план се вижда сечище,което било предизвикано от много голям пожар.По думите на хора от селото, още не било изгаснал и от другата страна започнали да секат.Гората е била стара с над 100 годишни дървета.

Минзухарчетата в градинката бяха на нацъфтяли.

Калдаръмените пътеките из селото.

Изкачвайки е към Бяла Черква хвърлихме един поглед на селото.

Зидове- срещаха из цялата гора над селото.

Гората се беше залесила с малки елхички.

Колкото повече се изкачвахме, толкова повече се натъквахме на снежец.

Развийте въображението си.

Качихме се до пистата и хапнахме на бързо. Слънцето ни приканваше да поемем в обратна посока.

Тук сякаш времето e спряло.

Това място те отвежда в друго време.

Приятен завършек на нашата разходка.

http://www.selokosovo.com/

с.Павелско-х.Пашалийца-с.Павелско

2008-11-18T12:18:00.028+02:00

Не мина много време и отново бяхме на път.На 19.01.2008г. хванахме автобус за Смолян, като слязохме на Хвойна. Маршрутът ни беше Павелско- Пашалийца и обратно.

През първия ден почти целият преход беше по асфалтиран път, който беше добре почистен. Времето беше много приятно и слънцето ни топлеше, колкото му беше по силите.

Заскрежените растения допълваха красивата зимна приказка.

Откривахме невероятни сътворения на майката природа.

Пътят беше дълъг и изпълнен с много преживявания-бой със снежни топки,търкаляне в снега и доста ходене.

От време на време се отклонявахме по пътечки, в които нагазвахме до колене в сняг, но някой беше ни изпреварил,зайче може би. . .

Наближихме хижата привечер. Едно куче ни посрещна с лай отдалеч и не ни допускаше до нея. Все пак се кротна, но се оказа, че хижата беше заключена. Близо 30мин. чакахме хижаря, който се зададе залитайки от гората. За съжаление хижата не беше отоплена и само с едно калориферче трудно щяхме да се стоплим. Само ние двамата и хижаря бяхме обитатели на хижата, а и кучето.
След като се събудихме обмислихме по кой път да поемем.Тъй като не разполагахме със снегоходки и гети решихме да се върнем по стария път. Отново поехме по познатата от вчера обстановка, но времето беше много по-ясно и се виждаше Стара планина (в далечината).

Минахме повече от половината от пътя и видяхме отклонение за Нареченски бани. Имаш човешки и кучешки следи и не се наложи да правим партина.

Следвахме маркировката за Нареченски бани дълго време, докато се озовахме до крепост Зареница. Гледката от нея беше невероятна и зашеметяваща. Един поглед встрани и видяхме Нареченски бани, но разстоянието не беше малко, а и скоро щеше да се стъмни.

Нареченски бани.

Оставихме пътеката за тях и поехме по по-широкия път, който после ни отведе на едно познато място-там откъдето бяхме тръгнали първия ден. Описахме едно голямо кръгче. Слънцето залязваше и ние побързахме за автобуса.

х.Върховръх-х.Персенк-с.Хвойна

2008-10-30T14:11:00.017+02:00

В края на октомври беше последното ни ходене за 2007г. Въпреки голямото ни желание да се изгубим нещо не се получи, и за два дни ходене не объркахме пътеката нито веднъж.

На 27.10 тръгнахме четиримата сутринта от автогара"Родопи" с автобус към х.Върховръх. Пътя малко го проспахме и когато се събудихме от студа бяхме вече на хижата. Времето беше мъгливо, после започна да роси, а накрая направо си заваля. Навлякохме си дъждобраните и поехме към х.Персенк.

По някое време облаците се раздухаха и слънцето се показа. В ранния следобед пообядвахме няколко пъти и пак потеглихме на път.

Въпреки, че пътят трябваше да е около 5 часа се оказа цели. . .9 .

Очевадно е защо....

След дългият и изморителен път на залез слънце пристигнахме в х.Персенк.

Тъкмо когато се канехме да изпразним горещата вода от бойлера се оказа, че такава няма. Попитахме "хижаря" защо няма вода, а той отговори, че има и то много, защото бойлерът е работил от 13:00 до 14:00 часа, по неговите думи, цели два часа. След няколкократни опити да включим бойлерите в други бунгала се оказа, че за нищо не стават и ще си останем с хубавите спомени за гореща вода от предишни посещения в хижата. На следващия ден, когато се събудихме мъглата се опитваше да се покатери на Персенк, но на него нещо не му се нравеше.Малко по малко тя се оттегли и пекна кротко слънчице.

На хижата си намерихме нов приятел, едно изгубено ловджийско куче, което явно беше яло доста бой защото се плашеше от всяко по-рязко движение. След като го понахранихме с изостанали консерви "Русенско варено", малко бобец и мюсли, то реши, че трябва да тръгне с нас и през цялото време тичаше из гората, ту се скриваше из шубраците и изчезваше, ту изкачаше из невиделица пред нас. Тъкмо когато се изкачихме на Гробен проход нашият четириног спътник подгони два заека, които изтърчаха в непосредствена близост до нас, за тяхно щастие ние не бяхме ловци иначе с тях беше свършено. . .

"Надушвам следа!!!"

След обяд вече бяхме на Мостовете и след кратка почивка поехме нагоре към х.Кабата.Постепенно се появи мъгла, която ставаше все по-гъста.На Кабата и вр.Цирикова църква вятърът вече беше доста силен, а видимоста около 30-40м и от върха не се виждаше нищо. От там надолу поехме с бързи крачки (на моменти в лек галоп) към Хвойна.

Първоначалният план беше да хванем пътя за Орехово и после надолу към Хвойна, но времето доста бе напреднало и решихме да тръгнем по синя маркировка, която трябваше да ни отведе директно в Хвойна. Не след дълго обаче хубавите и новички сини табели изчезнаха и трябваше да се ориентираме по доста стара и избеляла маркировка. Тъй като предната вечер смениха времето, а никой не се беше замислял по въпроса, изведнъж се оказа, че сме доста далеч от крайната цел, а слънцето изобщо нямаше намерение да свети повече, и замина някъде на запад да си ляга да спи .Кофтито беше, че имахме само един фенер, който не светеше особено силно, а и толкова бързо тичахме по пътя, че не ни се спираше да го вадим от раницата. Пътя, по който вървяхме (препускахме) водеше към с.Малево. По някое време в непрогледната тъмнина чухме кучешки лай и разбрахме, че сме близо до селото. След това се видяха и светлинки. Пътят стана доста кален и намалихме темпото значително. После се отдалечихме от селото правейки голям завой и достигнахме отклонение за Хвойна, което се намира на една изоставена къщурка. След едноминутно чудене дали да продължим към Малево по широкия път, по който бяхме минавали и друг път и нямаше как да изгубим или да поемем директно към Хвойна по път, който (според пътеводителя който имаме) минава покрай царевични ниви (тях между другото не видяхме по обективни причини), решихме да рискуваме и да тръгнем към Хвойна за да можем да хванем автобуса за Пловдив. След няколко стотин спъвания в тъмнината и солидно оклепани с кал стигнахме благополучно в Хвойна.........ПРЕДИ АВТОБУСА

Да пресечеш границата...

2008-10-29T18:05:00.024+02:00

Да пресечеш границата е вече лесно, особено когато се движиш в планината. Миналата година отскочихме до едно китно селце Арда, което е на 3-4 км от границата ни с Гърция. Ето как започна нашата разходка.

На 2 август хванахме автобус за Смолян.Разполагахме с малко време, докато хванем другия автобус за Могилица и отскочихме до Историческия музей.

В 15ч. се качихме на автобуса, с който пътувахме близо два часа до отклонението за пещерата Ухловица. На 20 мин. леко изкачване стигнахме до входа й.Тя се намира в местността Сините вирове на 3 км. източно от селото, на левия бряг на река Арда. В нея видяхме каскади от синтрови езерца, които са пълни при обилни валежи- на пролет, дълбоки до 1м. скални водопади и типични пещерни скални образувания.

Близо около 45 мин. продължи нашата разходка в подземния свят.

От пещарата поехме към с.Могилица (Тозбурун).Там си бяхме запазили места в една къща-"Звездица".

Оставихме раниците и след кратка почивка решихме да се поразходим из селото. Тъй като беше привечер, кравите се прибираха и едно теленце реши да ни позира.Ето го и него:

Само шосето ни делеше от стария феодален замък (конак), който е бил построен през 1834г. - най-големият на Балканите за времето си. Строежът му продължил 20 години. Замъкът е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки.

Кулата

Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. Все още не е изяснено защо една от стаите е с удвоени врати и стени.В стаята има нарочно направен канал за подслушване на разговорите в горната стая. Цялата постройка може да се определи като подобие на по-ранните родови замъци – с отбранителна кула и пригоден за дълъг огнестрелен отпор, с два реда шахматно разположени бойници.

Конакът е върнат на наследниците на Агуш Ага и една негова далечна роднина ни пренесе в миналото.

След разходката из конака продължихме към село Арда, като преди това минахме през с.Буката, където също имаше конак, но доста по-малък. Пътят ни до с.Арда стана по-дълъг отколкото очаквахме. Подведохме се по синьо-жълта маркировка, която вместо да ни отведе до селото ни отдалечаваше от него. Благодарение на ориентацията ни, която незнайно защо беше временно заспала се върнахме до едно място,на което имаше много ниви.Явно беше, че селото трябва да е наблизо и наистина беше така,но бяхме твърде на високо.

А и времето се влошаваше.Изчака ни да открием къщата и заваля порой. Отседнахме в къща на име "Реселешки".http://www.reseleshki.com/

За съжаление времето се развали и плановете ни се промениха. Тръгнахме да търсим извора на р.Арда,но не можахме да го открием, а и не разполагахме с много време, тъй като автобуса за Смолян беше в 15 ч.

В лутането да открием извора със сигурност бяхме пресекли границата ни с Гърция,даже на КПП-то ни поискаха личните карти.

След 19ч. отново бяхме в Пловдив.

гр.Калофер-х.Рай-х.Левски-гр.Карлово

2008-10-27T17:23:00.018+02:00

Миналата година в края на юни посетихме Стара планина. Тъкмо беше настъпило лятото и всичко наоколо беше толкова зелено, само вр.Ботев беше нахлупил снежната шапка и не искаше да я сваля, макар в края на лятото да не остваше много от нея.

Тръгнахме от Пловдив с автобус до Калофер.Маршрутът беше Калофер-х.Рай-Карлово.За два дни осъществихме изготвения план. Случихме на много добро време и през двата дни.

Мисля,че беше Еньов ден и много хора се бяха запътили към х. Рай, или на разходка из планината. Около 6 км трябваше да изминем, за да стигнем до входа на парка.

Всяка тревичка, всяка пчеличка, всички се радвахме на слънчевите лъчи, които на моменти даже ни изгаряха.Но ето тази камбанка беше отворила широко своята чашка и поемаше колкото може повече от тях, докато ние се криехме от време на време в гората.

Пътят до хижата беше много приятен. Преминавахме през вековна букова гора, в която намирахме спасение от жаркото Слънце. Реката ни охлаждаше, а птичките огласяха цялата гора.

След няколко слизания и изкачвания се добрахме до хижата. Излизайки от гората ни зърнахме Райското пръскало със своята необятна красота.

Оставихме раниците, хапнахме и отидохме до вирчето, което се образува от водопада.

На връщане към хижата се заиграхме на едно от поточета, които се образуват водопада и се направихме много снимки. Осмелихме се да стъпим на хлъзгавите камъни, за да се докоснем до тези красиви цветя.

Тъй като беше лято планината се опита да ни напомни, че трябва винаги да имаш дъждобран в себе си и ако можеш да скриеш поне за малко.Хижата беше наблизо. Изля се порой с градушка и след него небето беше неповторимо. Никога досега не бяхме виждали такива облаци.

След хубавия ден изпълнен с много емоции заспахме много бързо.За съжаление както е на повечето хижи делиш стаята с още 20 човека и обстановката не е много комфортна, но няма как, а и хижата беше препълнена.

На другия ден в 7:30ч. поехме към х.Васил Левски.Повечето хора изчакваха вятъра да се успокои, защото бяха решили да изкачват вр.Ботев. За техен и наш късмет след няколко часа времето се стабилизира. Вървяхме и все още в далечината се виждаше вр.Ботев. Малко, по-малко се доближавахме до хижата, която беше кратка спирка-да хапнем и да си починем, че до довечеря трябваше да стигнем Карлово.

Постояхме 30-40 мин. на хижата и поехме отново на път. През целия път до Карлово пътеката вървеше успоредно на една река. Толкова приятно беше, докато в един момент вече не си чувствахме краката, а Карлово беше далеч.Виждахме от високо, но трябваше да побързаме, за да може да хванем автобуса за Пловдив.

"Ето го и Карлово"-възкликнахме с въздишка.

Събрахме сили и се отправихме към мястото, от което щеше да ни качи автобуса. Един час и вече бяхме в Пловдив.

Така приключи поредната ни незабравима разходка из планината.

Бачковски манастир

2008-10-21T09:08:00.020+03:00

Един слънчев пролетен ден през май 2007г. посетихме Бачковския манастир. Ето малко история за него.

Манастирът е основан през 1083г. от Византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи, които се нареждат сред най-ценните произведения на православното изкуство от 11-12-ти век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, в Бачковската обител също се помещава килийно училище (от 11 век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на 14-ти век, Патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук, обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира. Въпреки че Бачковския манастир оцелява след първоначалното нашествие на Турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през 1601г., а запазената и до днес църква Света Богородица е завършена през 1604г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богодорица, за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят на чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата. Освен основната църква, комплексът също така включва два по-малки храма – Св. Архангели (от 13-14в.), който се намира в северния двор до главната църква и Св. Никола, строен в периода 1834-1837г. Църквата Св. Никола, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841г., дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). Манастирът има и собствен музей, в който могат да се видят обредни предмети от различни периоди.

Разгледахме го и се разходихме в околноста. От манастира се отклонихме наляво и хванахме пътеката за х. Марциганица.

По нея се стига първо до Аязмото и след това се продължава направо за самата хижа. Снимките ще ви проговорят сами.

вр.Червената стена

Тук има много красиви водопади.

На гости на Снежанка. . .

2008-08-31T10:25:00.035+03:00

Настъпи новата година-2007.Решихме да я открием при първия възможен начин.Това се случи в края на месец януари.Хванахме автобус за Смолян и слязохме на Пампорово.Бяхме си запазили две места на х.Студенец, но като отидохме,хората въобще не знаеха,че ще имат посетители. И за наш късмет ни настаниха в апартамент със санитарен възел в стаята.

Сезонът беше в разгара си. Събудихме се и поехме нагоре към Снежанка по самата писта.Всички слизаха, а ние се качвахме. Времето беше много студено и духаше силен вятър, и както се вижда на снимката небето беше много ясно. Хората пъплеха навсякъде- кой със ски, кой с шейна, но такива като нас се срещаха рядко. Зимата беше много топла и това бяха следите от първия сняг.

След
дълго и
изморител-но изкачване бяхме под самата кула.
Решихме да се качим с асансьора до последния етаж и да се налюбоваме на гледката, а тя беше впечетляваща. Терасата не беше отворена, а и вятърът беше толкова силен, че чак кулата се клатеше. Изпихме по един чай, който там беше безбожно скъп(3лв).Направихме доста снимки. Виждаха се Рила, Пирин, част от Гърция, първенците на Родопа- Перелик и Персенк.

Поглед към Переликския дял и Пирин и Рила в далечината.

После се отправихме към лифта за Смолянските езера, на който се качихме. Поразходихме се около езерата и до хижата, която беше в ремонт.

Това е чешмата пред хижата, която беше много интересно замръзнала. Езерата също бяха сковани в лед.Някъде около час се разходихме и после пак на лифта,тъй като трябваше да хващаме автобус за Пловдив.

Смело надолу по пистата и близо около 2 часа чакахме на едно място превозното средство. Така приключи нашата кратка разходка.

Есенна Родопа

2008-05-23T17:11:00.062+03:00

Есента настъпи.

Нямахме търпение да наближи края на седмицата (29.10.2006г.), за да отпътуваме за Родопа планина. Имахме късмет, тъй като един познат ни остави в с.Орехово. Нашата цел беше х.Персенк, до която стигнахме пеша в края на деня, но решихме да се отклоним от нея за малко, като посетим пещерата Челевещница, която се намира близо до селото. Някъде около час трябваше да вървим до нея, като пресякохме една рекичка, а по дърветата бяха закачени червени парцали, които ни отведоха точно пред входа на пещерата. Тя се намира навъре в широколистна гора, като пред входа й има един висок бор. Успяхме да влезем в нея. Беше много влажно и много тъмно. За съжаление нямахме челници и фенера ни не беше толкова мощен, затова предпочетохме да не навлизаме навътре.
За тази пещера има легенда, свързана с отказа на населението да приеме исляма.

Ето един разказ за нея от местна жителка на селото:

“Челевешкана пещерана, тя най-малко два-три километра трябва да е дълга. Ама се е засрастнала на другия край. Другият й край излиза, ама сега се засрастнала. От изток излиза, а пък на запад се е засрастналана. Там в тази пещера са челевешките кости. Те га са се скрили едно време, през турско време, в Челевешката пещера и отишъл един турчин. Селяните от Орехово са се скрили. И тогава взел да вика: “Излезете мари, излезете!” Той се облякъл в българска носия за да ги измами. И вика: “Излезете, турците си отидоха!” И тогава една женица се пригрявала на дупкана с детенце. И той забелезал, и ги сбира турците и отиват. И заедно сбират сачки, дърве. И запалят дупката и те вътре са изпукали всички. Задушили са се. Като лисица както се лови, ама те са много хора вътре. А сталагтитите капят вода горе. То отгоре се крие вода и вътре има сталактити и те капят вода. Едно време, като са се крили са направили от мънички ели и са ги издълбали с чапето - чучури са направили. Да може да се стича от сталактити и да капе вода, да им се събира вода да имат да пият. Те са се крили, ама малко време сигурно. Да са седяле неделя, да са седяле повече. Ама какво ще седиш, га трябва да ядеш нещо. То са им носили бе. А то камънак, няма какво да сбереш - пусто."

След като я разгледахме се върнахме обратно до селото и после поехме по чакълестия път, така 12км до хижата. Пътят беше много приятен и не се усещаше. Случихме на добро време и Слънцето ни придружаваше през цялото време. Дърветата бяха облякли своите премяни. . . Всичко наоколо беше толкова пъстро. . . Само вечно зелените борики не се поддаваха на сезона.

На заздрачаване пристигнахме в хижата. Вечерта стана много студено. Oсобено през ноща Зимата имаше превес над Есента.

На другият ден тръгнахме към Мезаргидик и Скалните мостове, където беше втората ни нощувка. След около 3-4 часа отново се озовахме пред нашите стари познати- "Чудните мостове". Разгледахме ги отново, като този път се осмелихме да навлезем във втория преходен мост, тъй като реката не беше голяма, а искахме да видим какво ни чака от другата страна.
Още малко и виждахме светлинка в тунела, но пред имаше доста голяма дупка пълна с вода и незнаехме колко дълбока, затова отстъпихме и решихме да се върнем по обратния път.

С големи усилия излязохме от малкия мост и продължихме да се любуваме на мъглите, които пъплиха над горите. . .

Изморени от цялото приключение заспахме твърде рано, а и на следващия ден ни чакаха около 20 км.

От х.Скалните мостове се отправихме до х. Кабата. По пътя ни заваля първия сняг. Това беше поредния знак, че Зимата идваше. . .

Малко над хижата на 20 мин. се намира този параклис. Той е на билото на връх Цирикова църква.

През лятото не можахме да го открием, затова есента отново се завърнахме на същото място. Построен е през 40,50 г. на миналия век. Страхотно впечатление ни направи стихотворението, което беше поставено в рамака. Цитирам го, за даусетите духа на това място :

"Цирикова църква"

Край пропаст скалиста обител света,
с покрив от плочи и с бели стени,
скрита в борове, далеч от света,
свидетел няма на дивни епохи,
на минало славно, на битки епични,

Ти прага прекрачваш с трепет и смут,
в сумрака навлизам на битието тук,
кандилце мъждее, вощеници трепкат,
от иконите гледат строго светци
и се пранасяш в трагичните дни.

Клепалото бие, легенди се носят,
вятърът шепти слова от стихар,
бурите повтарят зловещите вопли,
кога османлии със кървав ятаган,
подменяли кръста с полмесец и коран.

10 юни 1982 г.

Слави Гърдев

На това място през 17в. е станало масово клане на българи при помохамедчването им. Било е построена църква. Днес е възстановен параклис. На същото място през м.май 1878г. руските войски са разбили в сражения турските войски на Хидает паша с негов съветник английския агент полковник Синклер.

От тук се изписва гледка към телевизонната кула Снежанка, Роженската обсерватория. . .

На връщане видяхме два зайчета и една сърничка, както този дъждовник, който се завираше се в листата. Толкова е муден, че всеки би го заснел.

Като пристигнах-ме в Орехово ни заваля дъжд и облякохме дъждобраните.

С последни сили се добрахме до автогарата в Хвойна. Хванахме автобуса в 19ч и отново в Пловдив до следващия път.

Пещерата Съева дупка

2008-05-19T23:00:00.026+03:00

На 24.09.2006г.(неделя) хванахме автобус от София за Ловеч. Целта на нашата разходка беше пещерата "Съева дупка".Слязохме на с. Брестница и поехме към нея (4км).

Беше валяло сутринта и голите охлюви кръстосваха асфалтовия път. Ето един от тях:

Ariolimax slug( Wegschnecke)

Всичко наоколо беше мокро и капките се стичаха по тревата. Едно бръмбарче шаваше наоколо, като полагаше усилия да се закрепи се с малките си крачета от тревичка на тревичка.

След час и половина ходене пристигнахме на "Съевата дупка". Изчакахме да се събере група и се пренесохме в света на пещерните образувания.

Васето

Двамата

На връщане от пещерата видяхме табела на една ферма за щрауси и решихме да я посетим.Ето ги и тях:

Много са любопитни . . .

Разгледахме фермата и се отправихме към спирката.

Ето до тази табела чакахме 4 часа прави докато ни качи някой автобус.При голямото движение на автобуси от Северна България не мислехме,че ще имаме такъв проблем. Късметът ни се усмихна и към 17 часа мина едно микробусче, което ни отведе в София.

гр.Калофер-вр.Ботев-гр.Калофер

2008-05-02T09:57:00.022+03:00

В края на август, 2006г. двамата с Васето посетихме Стара планина за два дни. Хванахме автобуса за Калофер в 7 часа сутринта и към 08:00 бяхме в родното място на Христо Ботев. Преди да поемем по нашия маршрут разгледахме неговата къща-музей.

След час поехме към м.Паниците. Планът беше да стигнем до х.Рай и да пренощуваме там, а на другия ден да изкачим вр. Ботев и обратно към Калофер.

Беше много горещо. Имахме късмет, че за няколко километра горските ни качиха с лада нива до входа на резерват Централен Балкан и по този начин си спестихме ходене по асфалтов път, който е около 6км. Но независимо от това ни оставаше още доста път.

По пътя за х.Рай.

Тръгнахме към хижата. Имаше много хора, които ни изпреварваха, след това ние тях, и така докато стигнем до ореченото място. Вървяхме, вървяхме и се чудехме как да се скрием от жаркото слънце. По целия път имаше пейки, поставени за почивка, но в тази жега беше невъзможно да се задържиш повече от 10-15 мин.

Преди да влезем във вековната букова гора пред нас се изписа невероятна гледка към вр.Ботев.

Тъкмо се изкачихме на определена височина и пак трябваше да слизаме, естествено след това и да се качим. Високи и стари буки ни посрещаха и изпращаха почти през целия път до хижата. Един от тях ни впечатли и решихме да си го заснемем.

Тук, в гората човек можеше да постои и повечко време в приятната компания и на румолящата река, птичките,и дърветата, които ни поддържаха свежи. Гората свърши и пред нас се показа с цялото си величие водопада Райското пръскало.

Наблизо се намираше и хижата.Настаниха ни.Разходихме се в околоността и решихме на другия ден да посетим и вр.Ботев.

Пред хижата.

Бяхме много изморени и не ни се ставаше рано, макар че всички наоколо започнаха да тракат и да опаковат раници. На хижа Рай трудно можеш да се усамотиш, тъй като те настаняват в стаи с минимум 8 души.

След 10 ч. тръгнахме в посока вр. Ботев. Бяхме сами и за първи път минавахме по този път и малко се полутахме, но все пак открихме Тарзановата пътека и се впуснахме в интересни приключения.
Бавно и славно стигнахме до вр.Ботев.

Изпихме по едно чайче и разпитахме кой маршут ще е по-подходящ в обратна посока. Предложиха ни един по обиколен, по който се вървяло бързо и почти се припокривал като време с предния. Оказа се, че това е зимния маршрут и се обикаля невероятно много. Маркировката се губеше от време на време, тъй като храстите бяха покрили камъните. Стълбовете бяха само до заслон Маринката. Колкото и да се опитвахме да вървим бързо, не се получаваше. Краката ни накрая взеха да отказват. Някъде около 300м се пуснахме като на пързалка по сухата трева. Починахме малко и осъзнахме, че няма да можем да хванем автобуса в обратна посока, но до последно полагахаме усилия. Слязохме в Паниците и се засякохме с една двойка,която ни покани да ни свали с кола до Калофер. От там вече трябваше да се оправим сами . Бяхме изтървали автобуса и звъннахме на нашите хора да си ни приберат.

с.Хвойна-с.Малево-с.Хвойна

2008-04-25T11:30:00.020+03:00

В петък и събота (27.06.06) се разходихме малко из Родопа. Маршрутът беше с.Хвойна-с.Малево-х.Кабата-х.Чудните мостове-х.Скалните мостове-х.Кабата-с.Орехово-с.Хвойна.От Хвойна тръгнахме към 9 часа времето беше слънчево и приятно за ходене. Асфалтовия път до с.Малево го минахме бързо и скоро започнахме да се отдалечаваме от селото. Пътят беше добър.Придвижването ставаше лесно. Малко след селото забелязахме синя маркирoвка в дясно от пътя през гората и я последвахме, така успяхме да скъсим малко път.

село Малево

След известно време стигнахме до бяла табела за кабата, която уж сочеше на ляво и се отклонихме от главния път, след 30-40 минути ходене обаче се оказа, че този път водел към с.Студенец .Последва връщане на обратно и загуба на време. Докато се връщахме обаче времето започна да се влошава, появиха се тъмно сиви облаци, започна да гърми и не след дълго се появиха и първите капки. Точно тогава срещнахме един човек от горското, който ни каза, че по-нагоре по пътя трябва да се оглеждаме за зелена табела и маркировка за Кабата. Тъкмо намерихме табелата и заваля като изведро. За щастие обаче там имаше изоставена къща и се скрихме под стрехата докато отмине дъжда. От изоставената къща се вижда скалата покрай която минава маркираната "пътека" за Кабата.

Маркировката от време на време липсваше но все пак успявахме да я намерим.На Кабата пристигнахме след обяд, хижата е мизерна, но за сметка на това има какво да се види.

След кратка почивка на хижата продължихме към х.Чудните мостове, пътят беше доста разкалян от изсипалият се дъжд, но се откриваха чудесни гледки.

Персенксия дял

Когато пристигнахме на Чудните мостове стана ясно, че не можем да спим там, защото има свлачище и няколко бунгала са паднали. Останали бяха само няколко и то без санитарен възел. Освен това хижата има нов хижар от около 20 дни. Не бях ходил там от година и половина и се оказа, че има някои"нововъведения". Някакви глупаци са изкопали стълбички по мостовете, за да могат да се качват цивилизованите туристи. Следащият път може и ескалатори да има.

След това продължихме към х.Скалните мостове където се оказа ,че има само една свободна стая, беше на четвъртия етаж. Гледката от там беше прекрасна. На следващия ден тръгнахме обратно за Кабата времето беше слънчево, но пак започна да се заоблачава бързо.

По пътя за х. Кабата.

Малко след Кабата ни застигна много силен дъжд. Много кофти особенно като си тръгнал без дъждобран. Дъжда ни преследва почти до с.Орехово, когато изведнъж пекна слънце.

село Орехово.

Там обаче ме нападна една свирепа пеперуда,която искаше да ме изяде След като се разправих с пеперудата спокойно продължихме към с.Орехово и с.Хвойна.

Така завърши двудневното ни скитане из Родопа. . . . и никога повече на планина без дъждобран .

Зимна приказка

2008-04-15T19:04:00.033+03:00

С този разказ ще Ви пренесем в недрата на Западна Родопа, на едно място където човек загубва умa си. . . .

Беше зима. С Васко решихме да направим своя първи зимен поход. Тъй като неразпологахме с добра екипировка (най-вече със снегоходки, които са задължителни през зимата) си набелязахме асфалтовия път до Чудните мостове, който ще е поне малко разчистен, а и предупредихме хижаря.

Хванахме автобус от Пловдив за Смолян и слязохме на разклона за село Забърдо. Беше вече обяд, а ни предстояха близо 20 км. Пътят беше много приятен без рязки изкачвания, плавно се виехме и заобикаляхме вр.Камъка от всички страни. Нямаше движение и това направи нашата разходка още по-удобна и безопасна.

Тук дори и в каменните скалите имаше живот...

През целият път до разклона за село Забърдо и хижата, планината разкриваше за нас неописуеми гледки. Ледени висулки се бяха провесили като сталактити. Слънцето ги напичаше и те започнаха да се разтапят, поддавайки се на неговото упорито гъделичкане.

Но не навсякъде можеше да проникне. На по-сенчестите места ледени завеси бяха оковали каменните скали, сякаш снежната кралица беше докоснала всичко наоколо.

Ето го и връх Камъка, сгушен между двете била.Още няколко километра и щяхме да стигнем до разклона.

Вр.Камъка.

Почти през целия път вървяхме срещу течението на р.Дълбок дол. Сякаш ни казваше:" Последвайте ме и няма да съжалявате". И наистина така и стана. . .

Вечерта пристигнахме почти по тъмно в хижата, затова разходката около мостовете я оставихме за следващия ден. Цяла нощ снежецът валеше тихо и кротко, само от време на време се чуваше лая на кучето пазач.

Утрото дойде и нямахме търпение да зърнем мостовете. Това са те:

Големият

малкият мост.

Времето беше с нас. Започна да вали отново, но това не ни попречи да направим нашата разходка, даже още повече ни окуражи. Решихме да отидем до другата хижа "Скалните мостове". Пътят беше разчистен до нея, но не и след нея в посока х.Изгрев, така че се върнахме пак по същия път. Бихме се със снежни топки, търкаляхме се в снега, газихме в преспи. . . Беше невероятно. . .

След като се върнахме от другата хижа се насочихме към двата моста. Смело почти на четири крака слязохме под Големия мост, където хижарката ни направи ето тази снимка :

Поглед през големия мост.

И този ден се изниза. Още една нощ бяхме част от тази зимна приказка.

На следващия ден трябваше да минем 20-те км. Тръгнахме някъде към 10-11 часа. Но как да си тръгнеш от тях, толкова величествени и красиви, целите в бяло. Нямаше как. Чакаше ни път, а и прогнозата за времето не беше много добра, особено през втората половина на деня.

По-голямата част от пътя беше много приятна. Имаше много следи от сърни. Една птичка пиукаше страхливо от време на време, търсейки отговор. . . но напразно, всички горски обитатели се бяха изпокрили. Смърчовете се бяха навели от тежкия сняг.

Рекичката не беше замръзнала и си проправяше път .

Но в планината времето се променя бързо. Наложи се да ускорим нашата крачка, тъй като наистина се появи снежна буря. Задуха силен вятър и взе да разпръсква снега навсъкъде. Брулеше лицата ни. Стана и по-студено.

Късния следобяд бяхме вече долу на пътя, чакайки автобуса. Там даже Слънце печеше и нямаше помен от бурята, която ни връхлетя.

Зимната приказка остана отвъд баирите. . .

Есен във Витоша.

2008-04-12T11:56:00.014+03:00

През октомври, 2004г. се разходихме и малко из Витоша. Беше почивен ден и петима души (Мими, Тишката, Калинката, Васето и аз) решихме да тръгнем пеша от Симеоново. Пътят ни минаваше през широколистна гора, която през този сезон беше обагрена с всички топли цветове.Но най-неприятното беше, че скоро беше валял дъжд и беше доста кално.

И все пак,това не ни попречи да продължим нашата есенна разходка. Стигнахме до едни скали на сред гората и рекичка с малко водопадче наблизо. От там се отправихме лъм "Железни врата",където й обядвахме.

После отидохме до първа станция на Драгалевския лифт (Бай Кръстьо) и се качихме до Голи връх. От там се отправихме към Черни връх.

Зад нас се вижда Рила .

Постояхме малко горе, пихме по едно чайче и хайде надолу. Времето беше с нас -слънчево и приятно, което ни залиса още повече.

Кали, Аз, Мими, Тишката и Васето зад обектива, чиято сянка също се вижда.

На косъм хванахме лифта за обратно. Слязохме от него и с бърза крачка към Симеоново, защото започна да се стъмнява. Луната ни озаряваше пътя и така след час и нещо бяхме в Симеоново. От там наблюдавахме и как малко по-малко София се освети.

P.S.

За съжаление не се спомням много от тази разходка, затова моля всички които бяхме там да ми помогнат. Призивът е специално към Кали, Мими и Тишката. Чакам да напишете и вие някой ред :-))))

яз. Доспат

2008-04-05T16:20:00.017+03:00

През същата 2004г.отскочихме и до яз. Доспат.Бяхме няколко дни на бунгала край язовира.Това беше една седмица изпълнена с разходки из гората,много дъжд,риболов и мирис на смола . . .
За съжаление не разполагахме с качествен апарат и снимките от там са малко,но най-хубавите ще бъдат публикувани тук.

Почти всеки ден валеше. Бяхме като в тропическа гора-сутрин пече, следобяд вали. Използвахме и малкото слънчево време преди обяд за разходки из гората, и за риболов.Основно хващахме някакви слънчевки, май и една две пъстърви.

През единия ден си направихме една голяма разходка,цял ден из гората.Изкачвахме се по много стръмни баири и смесената гора премина в иглолистна смърчова гора.Беше средата на август и боровинките бяха вече презрели,но се намериха няколко и за нас.
Слънцето реши да си ляга и ни изгони от гората.

Завършека на нашата разходка.

На следващия ден станахме много рано и докато гората се събуждаше се разходихме отново.

Видяхме и едно зайче, което се озърташе страхливо за натрапници. Птичките пееха, бориките наостряха бодлички, цветята надигаха своите главички и се готвеха да посрещнат Слънцето.То се беше скрило зад планината и малко,по-малко се надигаше.Протегна ръце и озари целия язовир.

Закусихме и решихме да си направим разходка с лодка. Трудно беше да се съберем в тази детска лодка, но с малко усилие успяхме. Сложихме и спасителните жилетки, и хайде във водата. Добре, че си имах гребец, за да се движим малко по малко. Ако бях сама сигурно щях да се въртя само в кръг.

И все пак се отдалечавахме от брега с общи усилия,кой с гребла,кой с ръце... :-)

Имаше много островчета в язовира. Доближихме се до едно от тях и още малко да решим да го посетим,но тъй като лодката ни беше гумена се притеснихме да не останем и без нея. Нямаше нужда да се мокрим все пак. . . Нали?
Не можахме да стигнем до стената,тъй като язовира е доста дълъг(цели 19 км).Разположен на 1200 метра надморска височина.Той е най-високият язовир в България и със своите 22 000 дка водна площ е на второ място след яз.Искър.

В единия му край се намира и едноименния град.Той попада в историко-географската област Чеч.Релефът е планински силно пресечен, пролетта настъпва късно,лятото е прохладно,а есента - топла. От Беломорското влияние по река Доспатска зимата е мека, задържа се сняг.
Предполага се, че градът е основан от владетеля Деспот Слав, от когото носи и името си.На местния диалект името на града е Доспать, което според местните идва от двете, думи дос (на) и пать (път). Доспат се намира там, където минавал древен път за Пловдив и Смолян.В околностите на града са намирани останки, които са от 4-5 в.пр.н.е....

Нашата една седмица измина много бързо и неусетно.Независимо от продължителното дъждовно време си изкарахме добре.Една седмица без бързащи хора,без задръствания,изцяло изолирани от света. Така човек си почива най-добре,поне според мен.

Тук са и останалите снимки:

http://picasaweb.google.com/doncheva82/sOJpmK

Родопа - величествена и неповторима

2008-03-03T14:53:00.138+02:00

След покоряването на вр.Мусала решихме да се отправим на юг- към Родопа. Направихме си план за предстоящия ни маршрут. Разполагахме с 7 дни и 6 вечери. Познатата групичка от изкачването на вр.Мусала се увеличи с още един човек. Станахме четирима: Аз (Таня), Васко, Мими и Калин. Напазарувахме храна за колкото се може повечко дни. Оборудвахме се с карта на Западни Родопи и един пътеводител и в началото на юли се пренесохме в света на горите, поляните, и още нещо..

Както казва Хайтов: "Родопа е майка и жена!" И точно това открихме тук.

На 4 юли 2004г. тръгнахме от София за Пловдив с влак.След два часа и половина пристигнахме в града на тепетата. Беше 10:45 и неразполагахме с много време.Отправихме се към автогара Родопи, за да хванем автобуса за гр. Смолян в 11ч. Той щеше да ни отведе до началната ни точка-с.Хвойна.
Към 12:30ч. пристигнахме в селото. Първата ни нощувка беше на х.Персенк. Близо 20км преход ни очакваше-по асфалтов път до село Орехово и после по планинска пътека до хижатa.

Калин,Мими,Васко,и аз зад обектива.

Преди да поемем по маркираната пътека седнахме да хапнем. Времето беше много хубаво, а пътя интересен, дълъг, но приятен. Хълмче след хълмче, баирче след баирче и нямаше край.Успокоявахме, че " ей зад този хълм ще е хижата". Да ама не.

Лира

Срещахме много причудливи образувания, цветни и обширни поляни. Из цялата гора се носеше мирис на смола. Птичките пееха и известяваха за нашето присъствие в гората. А то беше доста шумно. Пеехме песни и бавно, но славно се отправяхме към замислената цел.- хижа Персенк.

По пътя за хижа Персенк.

Времето напредваше.Към 21 ч. пристигнахме на хижата. Бяхме много изморени от дългия път. Болеше ни всеки мускул. Рамената ни бяха изтръпнали от тежките раници. Все пак имаше в тях храна и дрехи за няколко дни. За разлика от всички моята бeше най-малка и естествено най-лека.
Взехме малко храна и отидохме да хапнем в гостната .Там си направихме и тази снимка.

Най-после всички пред обектива.

На другия ден се събудихме към 8ч. Подготвихме раниците.Нахранихме се и направихме няколко снимки.Ето една от тях:

Поглед от х. Персенк към вр.Персенк и вр.Голям Персенк.

Тъй като днес имахме малък преход разполагахме с повечко време и се наслаждавахме на природата. Поехме по планинската пътека, по която имаше следи от римски път, построен от траките през I-ви век ползван и усъвършенстван от римляните. Решихме да подредим малко камъните, ама доста се затруднихме.

Калин,Мими и Васко ремонтират римският път.

Стигнахме до Гробен проход (седловината Мезаргидик) и се отклонихме по пътеката за вр.Персенк. Бяхме последвани от огромно ято мухи, които бяха отвратителни и много нахални. Хапнахме горе на върха и след това поехме за х. Скалните мостове.

Мимето,Васко и аз на вр.Персенк- 2074м.

Пътят беше много приятен, времето хубаво и след обяд вече бяхме на Чудните мостове. Онемяваш при техния вид. Това са два каменни моста, през които минава река Дълбок дол (Айдарско дере). Идеята ни беше да минем по реката от единия до другия и почти успяхме. Но на входа на втория (малкия) видяхме, че не можем да продължим навътре. Не бяхме екипирани. Реката беше дълбока и щяхме да се намокрим до кости, а и не познавахме коритото й.

Природна забележителност "Чудните мостове "(Големият мост)

След като ги зърнеш в съзнанието изниква въпроса:" Как ли са се образували?"

Преди стотици хиляди години пещера от мраморни скали се е срутила, вероятно при земетресение. Водите на протичащата през пещерата река Айдарско дере са отнесли падналия скален материал и така са се образували двата естествени моста. Това единия отговор на въпроса, а другия можем да открием в един разказ на Хайтов:

*****

"Към обяд стигнахме Еркюприя, прочутия каменен мост. Много мостове има по света, но естественият каменен мост Еркюприя е единствен не само като природно чудо, но и с живописната си местност, насечена от дерета, стръмни пропасти и върхове. От север се издига връх Малък Персенк със зъбести, неизтрити от хилядолетия канари. От запад страховито се възвисява тумбата на Мезарица, подпряла на плещите си небето. Склоновете на тези върхове са каменисти съсипища, заобиколени от баирчини и била,струпани сякаш набързо от нечия великанска ръка.
- Знаеш ли защо на това място планината е толкова раздърпана?-попита ме бай Ангел- моят водая из "царството на орлите и скалите". - ... Ей зад оная там баирчина, изгърбена като бивол, е село Забърдо. Тя го пази от вятъра, виелиците и преспите. Държи му завет, но и много му е пречила. Като се вдънила напреки, преградила му всички пътища към полето...

Само едно местенце имало свободно за минаване - край реката. Една тясна и крива пътека,по която две магарета не можели да се разминат... По нея минавали керваните с борина и кожи за полето и обратно- с жито... Криво-ляво живеело се, докато се явила, кой знае откъде, една триглава, опашата ламя...Насурнала се в една пещера край пътеката и всичково, що минавало оттам, попадало в устата `и. Хора, мулета,овце- никому не прощявала,докато не се издул ненаситният `и търбух.

Ламята ядяла,спяла и все повече растяла. Люспите `и се вкоравили и засвяткали като сребро. Шията `и се набърчила, а лапите и двойно наедрели.Педя и половиня бил само нокътят на малкия `и пръст.
Изпояло сурото страшилище добитъка и овцете. Не посмявали вече да минат жътвари от полето за балкана,нито балканджиите за полето... А гористият пущинак не можел да изхрани народа. Настъпил нечуван и невиждан глад... Хората започнали да събират буков жълъд и да го мелят на брашно. Вместо качамак варели корени и кълцана коприва.Проревали дечицата за хляб.Завайкали се майките. Мъжете стискали юмруци и скърцали със зъби, но никой не се осмелявал да се пребори с ламята.
Събрали се разтревожените селяни да премислят що да сторят, как да отприщят пътя за полските житници и отърват народа от беда. Пухтели старците лулите от изгрев до залез,блъскали си главите,но нищо не наумили. Надигнал се тогава един сиромах въглищар и помахал с капа да го заслушат:
- Аз се наемам да пребия ламята, ако се вречете да помагате-рекъл той. - Ще вземете мотики, копачи, губерки- наредил им въглищарят,-ще пробиете тая скала и щом ви кажа, ще отбиете реката. Ламята ще оставите на мене. Дайте ми само едно магаре.

Послушали го селяните и се хванали на работа. Денем и нощем копаели,чукали и човъркали кой с каквото имал под ръка,докато най-сетне скалата била провъртяна и отбили през нея реката. Тогава въглищарят поискал да му доведат магарето.Натоварил го с двакоша суха прахах,цъкнал огнивото, та я подпалил,зашял и подкарал магарето право към леговището на ламята.

Ламята откога не била яла, та щом видяла,че към нея идва магаре,извлякла се от пещерата, разтворила страшните челюсти имагарето заедно с праханта изчезнало в бездънното `и гърло. След това се облизала блажено и се припекла на слънце сито и доволно. Отначало лежала спокойно, но като се разгоряла праханта в корема `и, зашавала насам-нататък и полазила към реката,за да се напие с вода. Но реката била вече отбита и пресъхнала. Замятало се тогава триглавото страшилище, заудряло с опашка, дано продъни кладенец,та водица да избликне, но... напусто. Дим и пламък заиздишала от ноздрите... Заревала от болки. Задрала земята,заровила я със зъби. Ровила дерета, трошила канари, докато се пукнала от разгорелия се в търбуха `и пожар. Сякаш гръмотевица треснала, та потреперала цялата планина. Разлетели се люспи, нокти и зъби. От ламята нищо не останало. Останали само тия съсипища,дето се виждат наоколо, и мостът... за да напомня,че на сърцати и сговорни хора нищо не може да им се опре."

*****

На третия ден се отправихме към х.Изгрев. Пътят беше много приятен, а и времето беше с нас. Стъпвахме на килими от нацъфтяли цветенца, зелени и обширни поляни, мирис на смола те обгръща и лек ветрец те полъхва. Беше незабравимо. Пътеката минава през местността Глухите камъни (1920м.).Това са две загладени риолитови скали, които стърчат от двете страни на пътеката. По-високата прилича на купа сено. Глухите камъни не са само това, което се вижда на пътя. Има още много камъни като тези на пътеката, натрупани един до друг и един върху друг, навътре в гората между дърветата.

Мими и аз на "Глухите камъни".

След обяд пристигнахме в хижата. Тъй като имахме време си направихме разходка около хижата. На 15 мин. североизточно от нея е вековното дърво "Десетте братя" - огромен смърч с 10 клона, излизащи от един дънер. Вътре в гората има стрелки направени от подредени камъчета, които показват посоката, в която да поемеш към природната забележителност.

Аз и "Десетте братя".

След дългата разходка в района се прибрахме в хижата. Вечерта сменихме менюто от консерви със спагети, които сами си приготвихме. Хапнахме си и веднага в леглата, че на другия ден ни чакаше Широка лъка.

На следващия ден станахме в 6ч за да наблюдаваме изгрева на Слънцето. Беше невероятно. В далечината се виждаше в Роженската обсерватория.

Изгрев от хижа Изгрев.

Слънцето изгря и трябваше да се отправим към с. Широка лъка. Не ни очакваше дълъг път. Изминахме почти половината от пътя и се озовохахме на местността "Мечо гробе". Явно навремето е имало много мечки, които са били избити и оттам идва името на местността. Пред погледите ни се ширна Мурсалица.

Местността "Мечо гробе" и Мурсалица на заден план.

Тъй като бяхме за Широка лъка поехме направо. Наляво беше пътя за Чепеларе, а полу -наляво на (45 градуса) за Пампорово. Починахме си малко и с бодри стъпки се спуснахме към с.Кукувица. Ние си го прекръстихме на Краставица.

След около 3 часа пристигнахме в селото. Настанихме се в хотела, разходихме се и седнахме на една механа. Беше време за промяна в нашето меню. Бяхме много гладни и бързо си поръчихме ястия. Изядохме почти цял хляб, като всяка филийка беше препечена с масалце и подправки, и това за 0,10 ст. Незабравимо!!!

Тук сме четиримата,доволни след голямата вечеря

На петия ден тръгнахме за село Мугла. Пътят ни до там беше изпълнен с доста преживявания. Стръмни склонове, обрасли с храсти, дерящи клони и тежки раници, лазехме на четири крака. По-голямата част от пътя беше по едни голи склонове и напичаше ужасно. Имахме чувство,че от някъде ще изкочи някой голям зъм (змия). Стигнахме махалата Заевите, където живееха няколко стари хора. Общо местното население беше 10 човека.
Следващата махала се казваше Магарджица. Пътят ни минаваше, както през нея, така и през х.Ледницата. В близост до хижата седнахме да хапнем на едно баирче, където бяхме нападнати от огромни мравки, които ни изядоха вафлите и завличаха всичко, което им се изпречи на пътя.Чудехме си дали не може да си впрегнем няколко, които да ни дърпат раниците до Мугла.

След дълго спускане пристигнахме в сгушеното селце-Мугла. То е разположено по горното течение на Мугленска река. Старото име на селото е Муглен. Според старо предание то е основано преди 5 века от четири ергени, всеки от които бил откраднал мома от Смолян. Те се укрили в непристъпните гори на днешна Мугла. За възрастта на селото говорят откритите в землището му плочи с надписи. И двете плочи са с неразчетена писменост и са предизвикателство за днешните археолози и краеведи. Селото се намира на международния европейски туристически маршрут Е8.

Тъй като бяхме с раници си личеше, че не сме от селото и веднага ни посрещнаха местните баби, и ни упътиха към къщата, в която си бяхме запазили места. Случихме на невероятни хора- сем. Якимови. Настаниха ни в две стаи и след кратка почивка ни поканиха на вечеря. Имахме чувство, че не сме на гости. Тази вечер ние, четиримата бяхме част от това великодушно семейство.

Сем.Якимови и ние

От четирима останахме трима. На Калинката му се наложи да пътува за София, тъй като имаше участие. През цялата вечер умуваше как трябва да се върне по обратния път до Широка лъка и от там да хванве някакъв автобус за Пловдив. Но късмета му се усмихна. Имаше автобус от Мугла за Смолян през ден (беше петък) и рано сутрин той замина. Независимо от това ние имахме план и трябваше на същия ден стигнем пещерата "Дяволско гърло". Преди да се отправим по пътя закусихме в къщата. Топло мляко току-що издоено, мурсалски чай (билка, която расте само в Пирин и Родопа) и филийки- стопанката се беше погрижила за всичко.

Не само, че ни нагостиха, но и ни закараха с един камион близо до Чамла и оттам вече поехме пеша към Чаирските езера и Триград. След като изпуснахме езерата и местността Пияната гора (гората е наклонена поради свличане на земните пластове, на които е израстнала.), тъй като послушихме някакъв човек, който ни изпревари и ни посъветва да минем по друг път (не покрай езерата), съжалихме хиляда пъти, защото ни предстоеше най-гадния участък, но ние не знаехме и се подлъгахме. Близо два часа и повече вървяхме по чакълест път, който отразяваше слънчевите лъчи и за кратко се "изпържихме", докато Калин се приближаваше към Пловдив и от там за София. Криехме се под всяко клонче, което ни се изпречи. По този път видяхме истинско змийче. Ето го:

"Голямата анаконда"

Скоро кошамарът ни беше към своя край. Видяхме гора и след като минахме през нея излязохме на Османов вир (сливането на Чаирска в Триградска река).
Още 20 минути и бяхме пред пещерата "Дяволското гърло". Тя е пропастна пещера, която е формиранa в следствие пропадането на земните пластове. Пещерата е разположена на 1,5 километра северно от село Триград в Триградското ждрело. Основната`и част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на Балканския полуостров. Името на пещерата идва от формата на входа, наподобяваща дяволска глава. Тя се е получила от река, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена Бучащата зала. Дължината и е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината и достига до 35 метра. От входа е направена изкуствена галерия с дължина 150 метра, през която се достига до основата на водното течение. Оттук 301 стъпала нагоре извеждат покрай подземния водопад до повърхността. На близо 400 м от входа на “Дяволското гърло” водите на подземнотечащата река се губят в сифон-галерия. Дължината на сифона е повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през пещера.Температурата в пещерата е около +8°C. В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп. Дяволското гърло дава начало на различни легенди от времето на траките. Една от тях говори, че именно тук Орфей се спуска в подземното царство на Хадес, за да спаси любимата си - Евридика.
Влязохме от изкуствения вход и излязохме от естествения. При благоустрояването й са загинали двама души. Местните хора казват, че каквото влезе в нея нищо не излиза на изхода. Имаш чувство,че влизаш в долния свят и си погълнат от бучащите водопади, прилепи прехвърчат.Усещането е неповторимо. Тук няма сталактити, сталагмити и сталактони. Истинската красота на пещерата може да се види преди обяд, докато още Слънцето не е нагряло земята. Ако нямаш проблеми със зрението, определено може да зърнеш водопадите от високо.

Входа на "Дяволското гърло".

Налюбувахме се на гледката и се отправихме към с.Ягодина, защото в Триград нямаше никъде свободни места. След час и половина, около 6 км пристигнахме в селото. Намерихме си едно хотелче и ни настаниха тримата в една стая. Хапнахме каквото имахме, а и сладолед си купихме от селото. Доста рано си легнахме, някъде към 22 часа, като идеята беше да си починем колкото може повече, но рано сутринта (към 5часа) бяхме събудени от виенето на ходжата. Минарето беше до хотелчето, в което отседнахме. Поспахме още малко, но не така сладко. Мързеше ни да тръгваме, а и искахме да минем и през Ягодинската пещера.
В крайна сметка тръгнахме за пещерата. Близо около час ни трябваше да стигнем до обекта (3км). Към 11ч влязохме с един неверовятен гид, който определено ни пренесе в пещерния свят.

Ягодинската пещера е известна още като “Имамова дупка” и е дълга 10 км и е разположена на три етажа, от които само първият е електрифициран — за туристите в него е изградена 1100-метрова пътека.Електрическото осветление ефектно осветява причудливи образувания: драперии, цевични сталактити, пещерни бисери, “леопардовата” кожа, сталактони и много други. Някои от образуванията наподобяват Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Дева Мария и Младенеца, Пижо и Пенда, други носят имената: Слона, Крокодила, както и традиционната стена на греха, върху която нашите монети се залепиха. По желязна стълба се изкачихме до зала, наречена “Разломна”, където истинското дъно на подземната река е покрито от огромни блокове. Интересно е да се види и така наречената “Новогодишна зала” с украсената елха. Тук всяка година местния пещерен клуб посреща новата година. Най-горният етаж на пещерата е бил добре познат на древните енеолитни обитатели (14-13 х. пр.н.е.), чиито следи са открити до 30 метровата пропаст.

Сталактити в Ягодинската пещера.

Приключението ни в подземния свят траеше около 45 минути. Посетихме и енеолитните жилища, намиращи се на десетина минути от изкуствения изход. От там поехме по пътя за Тешел по Буйновското ждрело. Трябваше да стигнем спирката на автобусите Доспат- Девин, която в близост до Тешел. Вървяхме по асфалтовия път и се отдалечавахме все повече от въпросната спирка. Разбрахме,че такъв автобус няма да мине. Вариантът беше само единствен-автостоп и започнахме да ръкомахаме. Освен това времето се влоши. Небето стана синьо-черно (затунчи се). Продължавахме да вървим, защото нямахме избор, а и никой не искаше да спре. Но късмета се усмихна и на нас. Почти бяхме стигнали до село Грохотно.Видяхме един човек, който беше спрял на пътя и го помолихме да ни закара до Девин. Качихме се в колата и поехме в посока Девин.Когато влязохме в селото заваля много силен дъжд с градушка и даже спряхме колата, защото беше немислимо да се кара в такова време. Но това не беше най-лошото. Пристигнахме в Девин и човекът ни заведе до автогарата,но видяхме че след обяд няма автобуси за Пловдив. На него му хрумна да ни остави при един негов познат -полицай на КПП на входа на Девин и там да спрем кола,която да ни откара в Пловдив. Може би повече от час чакахме някой да спре, но нямаше желаещи. Вече се бяхме отчаяли, но имахме поне малко надежда. В далечината видяхме една кола и я спряхме, като помолихме шофьорът да ни качи.

Не можехме да повярваме, но вече пътувахме за Пловдив. През целия път шофьорът не спря да ни говори за иманярство, и как трябва да съчетаваме полезното с приятното... Близо 80 км и щяхме да сме в Пловдив. Късния след обяд пристигнахме във Филибето.

На седмия ден приключи нашето пътешествие. Равносметката беше: над 100 км изминати и незабравимо преживяване за цял живот.

http://picasaweb.google.com/doncheva82/RJUiJC

На вр.Мусала

2008-02-26T21:47:00.015+02:00

На следващата година (2003) решихме да направим нещо по-смело. Набелязохме си вр.Мусала и след кратко мислене се отправихме към изкачването на най-високия връх на Балканите.

Един слънчев юлски ден тръгнахме за Боровец аз, Васко и Мимето.

Идеята беше да се съберем повечко хора, но накрая останахме само тримата-Аз,Мими и Васето , като това не ни попречи да осъществим намерението си.

В 10 ч пристигнахме в Боровец.Отидохме на лифтовата станция, с желанието да се качим до Ястребец, но ни казаха,че лифтът е в ремонт. Решихме,че няма смисъл и поехме пеша към х.Мусала.

Пътеката беше много красива. Бавно и славно се отправяхме към върха. Нямаше много движение, но все пак срещнахме двама души, които помолихме да ни снимат тримката.

Около 15,16ч. пристигнахме на хижата. След "кратка" почивка от 2 часа потеглихме към върха.Тъй като беше лято разполагахме с доста време и Слънцето залязваше след 21 часа. Може би заради това,че бяхме тръгнали пеша от Боровец на моменти усещах умора, а и ние нямахме подготовка. Към 19ч. покорихме вр.Мусала.

Времето напредваше и трябваше да се прибираме. Бяхме си оставили раниците на хижата и си бяхме запазили места. Имаме много лоши впечатления от тази хижа. Цяла нощ не можахме да спим, защото се чуваха мишките, които си правеха купон на тавана.

Сутринта станахме към 8ч.След закуска и малко снимки поехме в обратна посока.По пътя си харесахме едно поточе и решихме да открием откъде извира. Търсихме извора доста време, но не можахме да го намерим. Поне направихме снимки, като една от тях стана много красива.На Мимето й беше останала само една поза и я уползотворихме пълноценно, за разлика от нашият фотоапарат, който се беше развалил и правеше по три снимки наведнъж.

Трябваше да се отправяме към Боровец ,чакаха ни маршрутки за Самоков и после за София.

Вечерта бяхме много изморени, но щастливи.

Невероятно е усещането да изкачиш вр. Мусала. Препоръчваме го на всеки. Не е трудно и си заслужава, наистина.

http://picasaweb.google.com/doncheva82/_03

За първи път заедно на планина.

2008-02-14T22:40:00.012+02:00

През 2002г. за първи път отидохме на планина заедно, двамата.Тъй като следвахме в София,да отидем на Витоша-на Черни връх беше най-осъществимия вариант.
Беше октомври месец и времето беше много приятно. Хванахме градски автобус до кв.Хладилника и от там друг до кв.Драгалевци (май беше 93).Не след дълго пристигнахме на открития Драгалевски лифт.

Повозихме се до Голи връх.Повървяхме малко и видяхме Черни връх.

Не се сещам добре, но май имахме около час и половина докато стигнем до Черни връх.

На върха си беше студеничко и наметнахме зимните якета.Изпихме по едно чайче и тръгнахме на обратно.

Повечко снимки ще откриете на този сайт:

http://picasaweb.google.com/doncheva82/cpIHO