Към 12:30ч. пристигнахме в селото. Първата ни нощувка беше на х.Персенк. Близо 20км преход ни очакваше-по асфалтов път до село Орехово и после по планинска пътека до хижатa.
Калин,Мими,Васко,и аз зад обектива.
Преди да поемем по маркираната пътека седнахме да хапнем. Времето беше много хубаво, а пътя интересен, дълъг, но приятен. Хълмче след хълмче, баирче след баирче и нямаше край.Успокоявахме, че " ей зад този хълм ще е хижата". Да ама не.
Лира
Срещахме много причудливи образувания, цветни и обширни поляни. Из цялата гора се носеше мирис на смола. Птичките пееха и известяваха за нашето присъствие в гората. А то беше доста шумно. Пеехме песни и бавно, но славно се отправяхме към замислената цел.- хижа Персенк.
По пътя за хижа Персенк.
Времето напредваше.Към 21 ч. пристигнахме на хижата. Бяхме много изморени от дългия път. Болеше ни всеки мускул. Рамената ни бяха изтръпнали от тежките раници. Все пак имаше в тях храна и дрехи за няколко дни. За разлика от всички моята бeше най-малка и естествено най-лека.
Взехме малко храна и отидохме да хапнем в гостната .Там си направихме и тази снимка.
Най-после всички пред обектива.
На другия ден се събудихме към 8ч. Подготвихме раниците.Нахранихме се и направихме няколко снимки.Ето една от тях:
Поглед от х. Персенк към вр.Персенк и вр.Голям Персенк.
Тъй като днес имахме малък преход разполагахме с повечко време и се наслаждавахме на природата. Поехме по планинската пътека, по която имаше следи от римски път, построен от траките през I-ви век ползван и усъвършенстван от римляните. Решихме да подредим малко камъните, ама доста се затруднихме.
Калин,Мими и Васко ремонтират римският път.
Стигнахме до Гробен проход (седловината Мезаргидик) и се отклонихме по пътеката за вр.Персенк. Бяхме последвани от огромно ято мухи, които бяха отвратителни и много нахални. Хапнахме горе на върха и след това поехме за х. Скалните мостове.
Мимето,Васко и аз на вр.Персенк- 2074м.
Пътят беше много приятен, времето хубаво и след обяд вече бяхме на Чудните мостове. Онемяваш при техния вид. Това са два каменни моста, през които минава река Дълбок дол (Айдарско дере). Идеята ни беше да минем по реката от единия до другия и почти успяхме. Но на входа на втория (малкия) видяхме, че не можем да продължим навътре. Не бяхме екипирани. Реката беше дълбока и щяхме да се намокрим до кости, а и не познавахме коритото й.
Природна забележителност "Чудните мостове "(Големият мост)
След като ги зърнеш в съзнанието изниква въпроса:" Как ли са се образували?"
Преди стотици хиляди години пещера от мраморни скали се е срутила, вероятно при земетресение. Водите на протичащата през пещерата река Айдарско дере са отнесли падналия скален материал и така са се образували двата естествени моста. Това единия отговор на въпроса, а другия можем да открием в един разказ на Хайтов:
*****
"Към обяд стигнахме Еркюприя, прочутия каменен мост. Много мостове има по света, но естественият каменен мост Еркюприя е единствен не само като природно чудо, но и с живописната си местност, насечена от дерета, стръмни пропасти и върхове. От север се издига връх Малък Персенк със зъбести, неизтрити от хилядолетия канари. От запад страховито се възвисява тумбата на Мезарица, подпряла на плещите си небето. Склоновете на тези върхове са каменисти съсипища, заобиколени от баирчини и била,струпани сякаш набързо от нечия великанска ръка.
- Знаеш ли защо на това място планината е толкова раздърпана?-попита ме бай Ангел- моят водая из "царството на орлите и скалите". - ... Ей зад оная там баирчина, изгърбена като бивол, е село Забърдо. Тя го пази от вятъра, виелиците и преспите. Държи му завет, но и много му е пречила. Като се вдънила напреки, преградила му всички пътища към полето...
Само едно местенце имало свободно за минаване - край реката. Една тясна и крива пътека,по която две магарета не можели да се разминат... По нея минавали керваните с борина и кожи за полето и обратно- с жито... Криво-ляво живеело се, докато се явила, кой знае откъде, една триглава, опашата ламя...Насурнала се в една пещера край пътеката и всичково, що минавало оттам, попадало в устата `и. Хора, мулета,овце- никому не прощявала,докато не се издул ненаситният `и търбух.
Ламята ядяла,спяла и все повече растяла. Люспите `и се вкоравили и засвяткали като сребро. Шията `и се набърчила, а лапите и двойно наедрели.Педя и половиня бил само нокътят на малкия `и пръст.
Изпояло сурото страшилище добитъка и овцете. Не посмявали вече да минат жътвари от полето за балкана,нито балканджиите за полето... А гористият пущинак не можел да изхрани народа. Настъпил нечуван и невиждан глад... Хората започнали да събират буков жълъд и да го мелят на брашно. Вместо качамак варели корени и кълцана коприва.Проревали дечицата за хляб.Завайкали се майките. Мъжете стискали юмруци и скърцали със зъби, но никой не се осмелявал да се пребори с ламята.
Събрали се разтревожените селяни да премислят що да сторят, как да отприщят пътя за полските житници и отърват народа от беда. Пухтели старците лулите от изгрев до залез,блъскали си главите,но нищо не наумили. Надигнал се тогава един сиромах въглищар и помахал с капа да го заслушат:
- Аз се наемам да пребия ламята, ако се вречете да помагате-рекъл той. - Ще вземете мотики, копачи, губерки- наредил им въглищарят,-ще пробиете тая скала и щом ви кажа, ще отбиете реката. Ламята ще оставите на мене. Дайте ми само едно магаре.
Послушали го селяните и се хванали на работа. Денем и нощем копаели,чукали и човъркали кой с каквото имал под ръка,докато най-сетне скалата била провъртяна и отбили през нея реката. Тогава въглищарят поискал да му доведат магарето.Натоварил го с двакоша суха прахах,цъкнал огнивото, та я подпалил,зашял и подкарал магарето право към леговището на ламята.
Ламята откога не била яла, та щом видяла,че към нея идва магаре,извлякла се от пещерата, разтворила страшните челюсти имагарето заедно с праханта изчезнало в бездънното `и гърло. След това се облизала блажено и се припекла на слънце сито и доволно. Отначало лежала спокойно, но като се разгоряла праханта в корема `и, зашавала насам-нататък и полазила към реката,за да се напие с вода. Но реката била вече отбита и пресъхнала. Замятало се тогава триглавото страшилище, заудряло с опашка, дано продъни кладенец,та водица да избликне, но... напусто. Дим и пламък заиздишала от ноздрите... Заревала от болки. Задрала земята,заровила я със зъби. Ровила дерета, трошила канари, докато се пукнала от разгорелия се в търбуха `и пожар. Сякаш гръмотевица треснала, та потреперала цялата планина. Разлетели се люспи, нокти и зъби. От ламята нищо не останало. Останали само тия съсипища,дето се виждат наоколо, и мостът... за да напомня,че на сърцати и сговорни хора нищо не може да им се опре."
*****
На третия ден се отправихме към х.Изгрев. Пътят беше много приятен, а и времето беше с нас. Стъпвахме на килими от нацъфтяли цветенца, зелени и обширни поляни, мирис на смола те обгръща и лек ветрец те полъхва. Беше незабравимо. Пътеката минава през местността Глухите камъни (1920м.).Това са две загладени риолитови скали, които стърчат от двете страни на пътеката. По-високата прилича на купа сено. Глухите камъни не са само това, което се вижда на пътя. Има още много камъни като тези на пътеката, натрупани един до друг и един върху друг, навътре в гората между дърветата.
Мими и аз на "Глухите камъни".
След обяд пристигнахме в хижата. Тъй като имахме време си направихме разходка около хижата. На 15 мин. североизточно от нея е вековното дърво "Десетте братя" - огромен смърч с 10 клона, излизащи от един дънер. Вътре в гората има стрелки направени от подредени камъчета, които показват посоката, в която да поемеш към природната забележителност.
Аз и "Десетте братя".
След дългата разходка в района се прибрахме в хижата. Вечерта сменихме менюто от консерви със спагети, които сами си приготвихме. Хапнахме си и веднага в леглата, че на другия ден ни чакаше Широка лъка.
На следващия ден станахме в 6ч за да наблюдаваме изгрева на Слънцето. Беше невероятно. В далечината се виждаше в Роженската обсерватория.
Изгрев от хижа Изгрев.
Слънцето изгря и трябваше да се отправим към с. Широка лъка. Не ни очакваше дълъг път. Изминахме почти половината от пътя и се озовохахме на местността "Мечо гробе". Явно навремето е имало много мечки, които са били избити и оттам идва името на местността. Пред погледите ни се ширна Мурсалица.
Местността "Мечо гробе" и Мурсалица на заден план.
Тъй като бяхме за Широка лъка поехме направо. Наляво беше пътя за Чепеларе, а полу -наляво на (45 градуса) за Пампорово. Починахме си малко и с бодри стъпки се спуснахме към с.Кукувица. Ние си го прекръстихме на Краставица.
След около 3 часа пристигнахме в селото. Настанихме се в хотела, разходихме се и седнахме на една механа. Беше време за промяна в нашето меню. Бяхме много гладни и бързо си поръчихме ястия. Изядохме почти цял хляб, като всяка филийка беше препечена с масалце и подправки, и това за 0,10 ст. Незабравимо!!!
Тук сме четиримата,доволни след голямата вечеря
На петия ден тръгнахме за село Мугла. Пътят ни до там беше изпълнен с доста преживявания. Стръмни склонове, обрасли с храсти, дерящи клони и тежки раници, лазехме на четири крака. По-голямата част от пътя беше по едни голи склонове и напичаше ужасно. Имахме чувство,че от някъде ще изкочи някой голям зъм (змия). Стигнахме махалата Заевите, където живееха няколко стари хора. Общо местното население беше 10 човека.
Следващата махала се казваше Магарджица. Пътят ни минаваше, както през нея, така и през х.Ледницата. В близост до хижата седнахме да хапнем на едно баирче, където бяхме нападнати от огромни мравки, които ни изядоха вафлите и завличаха всичко, което им се изпречи на пътя.Чудехме си дали не може да си впрегнем няколко, които да ни дърпат раниците до Мугла.
След дълго спускане пристигнахме в сгушеното селце-Мугла. То е разположено по горното течение на Мугленска река. Старото име на селото е Муглен. Според старо предание то е основано преди 5 века от четири ергени, всеки от които бил откраднал мома от Смолян. Те се укрили в непристъпните гори на днешна Мугла. За възрастта на селото говорят откритите в землището му плочи с надписи. И двете плочи са с неразчетена писменост и са предизвикателство за днешните археолози и краеведи. Селото се намира на международния европейски туристически маршрут Е8.
Тъй като бяхме с раници си личеше, че не сме от селото и веднага ни посрещнаха местните баби, и ни упътиха към къщата, в която си бяхме запазили места. Случихме на невероятни хора- сем. Якимови. Настаниха ни в две стаи и след кратка почивка ни поканиха на вечеря. Имахме чувство, че не сме на гости. Тази вечер ние, четиримата бяхме част от това великодушно семейство.
Сем.Якимови и ние
От четирима останахме трима. На Калинката му се наложи да пътува за София, тъй като имаше участие. През цялата вечер умуваше как трябва да се върне по обратния път до Широка лъка и от там да хванве някакъв автобус за Пловдив. Но късмета му се усмихна. Имаше автобус от Мугла за Смолян през ден (беше петък) и рано сутрин той замина. Независимо от това ние имахме план и трябваше на същия ден стигнем пещерата "Дяволско гърло". Преди да се отправим по пътя закусихме в къщата. Топло мляко току-що издоено, мурсалски чай (билка, която расте само в Пирин и Родопа) и филийки- стопанката се беше погрижила за всичко.
Не само, че ни нагостиха, но и ни закараха с един камион близо до Чамла и оттам вече поехме пеша към Чаирските езера и Триград. След като изпуснахме езерата и местността Пияната гора (гората е наклонена поради свличане на земните пластове, на които е израстнала.), тъй като послушихме някакъв човек, който ни изпревари и ни посъветва да минем по друг път (не покрай езерата), съжалихме хиляда пъти, защото ни предстоеше най-гадния участък, но ние не знаехме и се подлъгахме. Близо два часа и повече вървяхме по чакълест път, който отразяваше слънчевите лъчи и за кратко се "изпържихме", докато Калин се приближаваше към Пловдив и от там за София. Криехме се под всяко клонче, което ни се изпречи. По този път видяхме истинско змийче. Ето го:
"Голямата анаконда"
Скоро кошамарът ни беше към своя край. Видяхме гора и след като минахме през нея излязохме на Османов вир (сливането на Чаирска в Триградска река).
Още 20 минути и бяхме пред пещерата "Дяволското гърло". Тя е пропастна пещера, която е формиранa в следствие пропадането на земните пластове. Пещерата е разположена на 1,5 километра северно от село Триград в Триградското ждрело. Основната`и част е заета от голяма зала, в която се намира най-високият подземен водопад на Балканския полуостров. Името на пещерата идва от формата на входа, наподобяваща дяволска глава. Тя се е получила от река, падаща под земята от 42 м височина, образувайки огромна зала, наречена Бучащата зала. Дължината и е 110 метра, ширината – 40 метра, а височината и достига до 35 метра. От входа е направена изкуствена галерия с дължина 150 метра, през която се достига до основата на водното течение. Оттук 301 стъпала нагоре извеждат покрай подземния водопад до повърхността. На близо 400 м от входа на “Дяволското гърло” водите на подземнотечащата река се губят в сифон-галерия. Дължината на сифона е повече от 150 м, а след него по 60-метрова галерия подземната река напуска пещерата и излиза отново на повърхността през пещера.Температурата в пещерата е около +8°C. В тази пещера зимува най-голямата в България и на Балканите колония на пещерен дългокрил прилеп. Дяволското гърло дава начало на различни легенди от времето на траките. Една от тях говори, че именно тук Орфей се спуска в подземното царство на Хадес, за да спаси любимата си - Евридика.
Влязохме от изкуствения вход и излязохме от естествения. При благоустрояването й са загинали двама души. Местните хора казват, че каквото влезе в нея нищо не излиза на изхода. Имаш чувство,че влизаш в долния свят и си погълнат от бучащите водопади, прилепи прехвърчат.Усещането е неповторимо. Тук няма сталактити, сталагмити и сталактони. Истинската красота на пещерата може да се види преди обяд, докато още Слънцето не е нагряло земята. Ако нямаш проблеми със зрението, определено може да зърнеш водопадите от високо.
Входа на "Дяволското гърло".
Налюбувахме се на гледката и се отправихме към с.Ягодина, защото в Триград нямаше никъде свободни места. След час и половина, около 6 км пристигнахме в селото. Намерихме си едно хотелче и ни настаниха тримата в една стая. Хапнахме каквото имахме, а и сладолед си купихме от селото. Доста рано си легнахме, някъде към 22 часа, като идеята беше да си починем колкото може повече, но рано сутринта (към 5часа) бяхме събудени от виенето на ходжата. Минарето беше до хотелчето, в което отседнахме. Поспахме още малко, но не така сладко. Мързеше ни да тръгваме, а и искахме да минем и през Ягодинската пещера.
В крайна сметка тръгнахме за пещерата. Близо около час ни трябваше да стигнем до обекта (3км). Към 11ч влязохме с един неверовятен гид, който определено ни пренесе в пещерния свят.
Ягодинската пещера е известна още като “Имамова дупка” и е дълга 10 км и е разположена на три етажа, от които само първият е електрифициран — за туристите в него е изградена 1100-метрова пътека.Електрическото осветление ефектно осветява причудливи образувания: драперии, цевични сталактити, пещерни бисери, “леопардовата” кожа, сталактони и много други. Някои от образуванията наподобяват Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Дева Мария и Младенеца, Пижо и Пенда, други носят имената: Слона, Крокодила, както и традиционната стена на греха, върху която нашите монети се залепиха. По желязна стълба се изкачихме до зала, наречена “Разломна”, където истинското дъно на подземната река е покрито от огромни блокове. Интересно е да се види и така наречената “Новогодишна зала” с украсената елха. Тук всяка година местния пещерен клуб посреща новата година. Най-горният етаж на пещерата е бил добре познат на древните енеолитни обитатели (14-13 х. пр.н.е.), чиито следи са открити до 30 метровата пропаст.
Сталактити в Ягодинската пещера.
Приключението ни в подземния свят траеше около 45 минути. Посетихме и енеолитните жилища, намиращи се на десетина минути от изкуствения изход. От там поехме по пътя за Тешел по Буйновското ждрело. Трябваше да стигнем спирката на автобусите Доспат- Девин, която в близост до Тешел. Вървяхме по асфалтовия път и се отдалечавахме все повече от въпросната спирка. Разбрахме,че такъв автобус няма да мине. Вариантът беше само единствен-автостоп и започнахме да ръкомахаме. Освен това времето се влоши. Небето стана синьо-черно (затунчи се). Продължавахме да вървим, защото нямахме избор, а и никой не искаше да спре. Но късмета се усмихна и на нас. Почти бяхме стигнали до село Грохотно.Видяхме един човек, който беше спрял на пътя и го помолихме да ни закара до Девин. Качихме се в колата и поехме в посока Девин.Когато влязохме в селото заваля много силен дъжд с градушка и даже спряхме колата, защото беше немислимо да се кара в такова време. Но това не беше най-лошото. Пристигнахме в Девин и човекът ни заведе до автогарата,но видяхме че след обяд няма автобуси за Пловдив. На него му хрумна да ни остави при един негов познат -полицай на КПП на входа на Девин и там да спрем кола,която да ни откара в Пловдив. Може би повече от час чакахме някой да спре, но нямаше желаещи. Вече се бяхме отчаяли, но имахме поне малко надежда. В далечината видяхме една кола и я спряхме, като помолихме шофьорът да ни качи.
Не можехме да повярваме, но вече пътувахме за Пловдив. През целия път шофьорът не спря да ни говори за иманярство, и как трябва да съчетаваме полезното с приятното... Близо 80 км и щяхме да сме в Пловдив. Късния след обяд пристигнахме във Филибето.
На седмия ден приключи нашето пътешествие. Равносметката беше: над 100 км изминати и незабравимо преживяване за цял живот.
