Независимо от всичко това, ние решихме да открием сезона за 2009г. Родопа ни очакваше...
На 24.01 хванахме автобуса за Смолян в 08:00ч. Към 10 :15ч. слязохме на гр.Чепеларе и се отправихме към х.Изгрев. Духаше лек вятър. В града си беше топло, докато върховете бяха облекли бели премяни. Тръгнахме срещу течението на Сивковската река.
Наслаждавахме се на природата и се опитвахме да запаметим, всичко до което се докоснеха очите ни. Слънцето се прокрадваше през облаците за кратко време, за да ни покаже,че е тук и е на близо. По всички растения висяха необикновени капки. Всеки момент се канеха да докоснат майката Земя и да се слеят в едно...,но не се решаваха на тази стъпка, сякаш бяха омагьосани, нещо ги спираше...
С всяка крачка напред ставахме част от този приказен свят. След около час и половина стигнахме до разклон, в близост до който се сливат два потока от югозападния и северозападния склон и образуват Сивковската река. Тук беше първата ни среща с най-добрия приятел на човека - кучето. Три и или четири "кученца" като ни видяха от далеч се затичаха да ни поздравят с едно заплашително и продължително лаене. Вярно, пазеха си стадото, но за сметка на това решиха,че ние не трябва да припарваме до овцете, докато бавно и славно се изнижат. Изчакахме цялото това представление да приключи.
Тук загубихме първите 15 мин.
Върнахме се по нашия път (югозапад) и последвахме синята маркировка, която на места се губеше, преминаваше в жълта (проект за трансродопски маршрут). На някои от табелите явно бяха решили да "спестят" някой лев и върху табелите на МОСВ(синя маркировка) имаше залепени жълти ленти. Ето така се прави в България. Европейския съюз ни дава пари за проекти, а някой си ги прибира в левия или десния джоб, а може и в двата.
За около един час нагоре по пътя се стигнахме до махалата Асенец, в землището на която има няколко параклиса. Задуха силен вятър, облаците се сгъстиха и вече не допускаха Слънцето. Времето напредваше. Седнахме на една поляна и хапнахме на бързо, като наблюдавахме изоставените къщи, чийто комини можеше никога повече да не пропушат, макар и да се виждаха една, две къщи, които далеч не бяха от онова време.
Продължихме напред. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече сезонът ни напомняше,че все пак е Зима. Бяхме устремени, предполагахме какво ни чака, но продължавахме напред, сякаш тя ни дърпаше и ни привличаше към себе си и не можехме да й устоим. Снежната покривка вече беше повечко и се наложи да изпробваме новата ни придобивка- гетите. Свършиха много добра работа.
Снегът по клонките беше като разпръснати памучени късове, сякаш някой си беше играл и ги беше разпръсквал навсякъде. Напредвахме бавно и към 16ч.се озовахме пред разклона на Мечо гробе. Там снегът беше повечко и от предния ден беше натрупало около 10 см, което допринесе за нашето забавяне- само 30 мин. Направихме едно малко снежно човече, да посреща и изпраща всички, които минават през местността.
Излязохме от гората и около нас се ширнаха снежни поляни, а пред нас -
Мурсалица- затисната от облаци.
След краткото ни разпускане продължихме напред към Широка лъка, тъй като скоро щеше да се стъмни, а не разполагахме със светещи устройства. На табелите беше упоменато, че ще са ни нужни 3ч. до Широка лъка, но ние се надявахме да ги смалим на половина. Така й се случи.
За пореден път бяхме нападнати от кучета минавайки през махалите Кукувица и Махмутица и на здрачаване в 18:00ч. пристигнахме в Широка лъка. С последни сили бързахме към къщата, в която бяхме си запазили стая. Нямахме търпение да влезнем в нея, а там беше наистина топло и много чисто. Препоръчвам Ви искрено, ако решите да отсядате в селото, да отседнете в тази къща- заслужава си. Цената на нощувката за двойна стая е 25лв., а г-жата с която контактувахме се казва Стефка Пеевска-0887537569.
На следващия ден се събудихме доста трудно- бяхме изморени от предния натоварен ден. Към 10:30ч. излязохме от къщата и поехме към с.Стойките. Разходихме се из селото, видяхме къщата, в която е живял Капитан Петко войвода. Старите къщи са в типичния за Родопа архитектурен стил – двуетажни, с еркери и вътрешно дървено стълбище. Повечето стаи са широки, с дървени миндери до стените, прозорците са малки. Всички реставрирани къщи носят свой собствен облик и обаяние.
На следващия ден се събудихме доста трудно- бяхме изморени от предния натоварен ден. Към 10:30ч. излязохме от къщата и поехме към с.Стойките. Разходихме се из селото, видяхме къщата, в която е живял Капитан Петко войвода. Старите къщи са в типичния за Родопа архитектурен стил – двуетажни, с еркери и вътрешно дървено стълбище. Повечето стаи са широки, с дървени миндери до стените, прозорците са малки. Всички реставрирани къщи носят свой собствен облик и обаяние.
Детската градина
Селото е получило името си от старобългарската дума “лъка:–извивка, кривина, лъкатушене. Широка лъка е известна със своите красиви, автентични родопски къщи разположени амфитеатрално от двете страни на реката. Широколъчaни са били прочути като майстори строители. И до днес помнят и разказват легенди, свързани със строежа на черкви и параклиси, обичаи и исторически случки:
"По време на турското робство хората в Родопа поискали да имат собствена черква. Двама души се дигнали на коне и отишли до Цариград, за да вземат разрешителния за строежа ферман. В него пишело, че се позволява да се изгради черква, широка 12 и висока 9 м. Само джамиите можели да бъдат високи десет метра, черквите трябвало да са по-ниски. Донесли фермана, закован в конско копито, за да не попадне в чужди ръце, да не го открадне някой, скъса или изгори. Донесли документа, прочели го, хората се радвали – от това по-хубаво накъде? Решили, че още през пролетта започват да строят. Това било през 1834 г. Тогава Грую кехая наредил овчарите да се върнат по-рано от Беломорието, където те ходели всяка година, защото “голям калабалък ще трябва”, т.е. много хора са необходими за строежа. По това време в Широка лъка живеел Тодор Паламаров - голям родолюбец, който дал собствената си къща за училище. Легендата казва, че бил 33-34-годишен, 140 оки тежал, грамаден, хубав мъж и голям зидар. Всички него гледали, защото бил голям авторитет. Той казал: “Аз поемам ангажимента за строежа на черквата, само мен ще слушате, който не слуша - яка му душа!”. И така решили кой ще гори вар, кой ще сече дърва, кои ще идат на кариерата да ломят камъни. Преди това обаче трябвало да се избере мястото за строежа на черквата. Понеже във фермана пишело, че трябва да е далеч от пътища, сборища и кръстовища, хората избрали да бъде на едно оброчище – свято място, където палели свещи и се събирали за курбаните. Това оброчище било точно тук, където е сега черквата. На петнадесет метра бил конакът! Отишли при Исмаил ага и му казали: “Ние мислим черква да строим, ето – имаме тапия, от Цариград донесена. Искаме да е на това свято място, тук колим курбаните и на теб сме давали даже.” Агата бил категоричен: “Тука не! Не давам! Кавурски чан няма да ми звънка, а за камбана – и дума да не става!” Обаче в селото имало един буен, страшен човек, не случайно го наричали Щурото, който казал на хората, че ще оправи всичко, и да не обръщат внимание на казаното от агата. Издал заповед да затворят всички къщи, в тях да останат само болните, които не се движат, и по една стара жена да се грижи за тях. Всички други, млади и способни, трябвало да отидат там, където ще се строи черквата. Направили си палатки с одеяла и халища, за да могат да спят там, защото във фермана било казано, че ако не се построи за четиридесет дена, всичко съградено ще се развали, така че да не остане камък върху камък. Исмаил ага пък казал на неговите хора да стрелят на месо, ако широколъчани започнат да строят. Обаче на строежа имало около хиляда и петстотин мъже от нашите. Когато започнали, онези вдигнали пушките, но Щурото казал: “Ага, зле мислиш. Ще убиете пет-шест души, десет, ами другите? Селото може да се дигне до един, да се изсели, но ще се помни, че ние тук черква сме строили и ще я направим!”. Започнали. Онези вдигнали пушките, а нашите мъже взели кой кол, кой дърво, кой брадва, не е могло тези четири–пет ашици да им устоят. Агата се уплашил и, оттегляйки се, казал: “Ще видим дали ще я построите за четиридесет дена!” Щурото обаче обявил, че ще направят и нощите дни, т. е. имат осемдесет дни, за да я съградят, макар че е голяма. Едни секли борина, за да е светло през нощта, други носели материали, трети строели. И така денонощно. На 39-ия ден черквата “Успение Богородично” била готова. След едно разрушително земетресение в Анадола станало нужда да търсят от раята помощ за възстановяването на сградите. Тъй като Родопите се славели с големи зидари, се обърнали към тях. Поканили тези, които градили черквата - Щурото, Тодор Паламаров и още двадесет души."
Взехме си по едно печатче от информационния център, където ни упътиха за Стойките-маркировката била в края на селото. Всичко до тук беше много добре, но в гората изведнъж маркировката изчезна.
"По време на турското робство хората в Родопа поискали да имат собствена черква. Двама души се дигнали на коне и отишли до Цариград, за да вземат разрешителния за строежа ферман. В него пишело, че се позволява да се изгради черква, широка 12 и висока 9 м. Само джамиите можели да бъдат високи десет метра, черквите трябвало да са по-ниски. Донесли фермана, закован в конско копито, за да не попадне в чужди ръце, да не го открадне някой, скъса или изгори. Донесли документа, прочели го, хората се радвали – от това по-хубаво накъде? Решили, че още през пролетта започват да строят. Това било през 1834 г. Тогава Грую кехая наредил овчарите да се върнат по-рано от Беломорието, където те ходели всяка година, защото “голям калабалък ще трябва”, т.е. много хора са необходими за строежа. По това време в Широка лъка живеел Тодор Паламаров - голям родолюбец, който дал собствената си къща за училище. Легендата казва, че бил 33-34-годишен, 140 оки тежал, грамаден, хубав мъж и голям зидар. Всички него гледали, защото бил голям авторитет. Той казал: “Аз поемам ангажимента за строежа на черквата, само мен ще слушате, който не слуша - яка му душа!”. И така решили кой ще гори вар, кой ще сече дърва, кои ще идат на кариерата да ломят камъни. Преди това обаче трябвало да се избере мястото за строежа на черквата. Понеже във фермана пишело, че трябва да е далеч от пътища, сборища и кръстовища, хората избрали да бъде на едно оброчище – свято място, където палели свещи и се събирали за курбаните. Това оброчище било точно тук, където е сега черквата. На петнадесет метра бил конакът! Отишли при Исмаил ага и му казали: “Ние мислим черква да строим, ето – имаме тапия, от Цариград донесена. Искаме да е на това свято място, тук колим курбаните и на теб сме давали даже.” Агата бил категоричен: “Тука не! Не давам! Кавурски чан няма да ми звънка, а за камбана – и дума да не става!” Обаче в селото имало един буен, страшен човек, не случайно го наричали Щурото, който казал на хората, че ще оправи всичко, и да не обръщат внимание на казаното от агата. Издал заповед да затворят всички къщи, в тях да останат само болните, които не се движат, и по една стара жена да се грижи за тях. Всички други, млади и способни, трябвало да отидат там, където ще се строи черквата. Направили си палатки с одеяла и халища, за да могат да спят там, защото във фермана било казано, че ако не се построи за четиридесет дена, всичко съградено ще се развали, така че да не остане камък върху камък. Исмаил ага пък казал на неговите хора да стрелят на месо, ако широколъчани започнат да строят. Обаче на строежа имало около хиляда и петстотин мъже от нашите. Когато започнали, онези вдигнали пушките, но Щурото казал: “Ага, зле мислиш. Ще убиете пет-шест души, десет, ами другите? Селото може да се дигне до един, да се изсели, но ще се помни, че ние тук черква сме строили и ще я направим!”. Започнали. Онези вдигнали пушките, а нашите мъже взели кой кол, кой дърво, кой брадва, не е могло тези четири–пет ашици да им устоят. Агата се уплашил и, оттегляйки се, казал: “Ще видим дали ще я построите за четиридесет дена!” Щурото обаче обявил, че ще направят и нощите дни, т. е. имат осемдесет дни, за да я съградят, макар че е голяма. Едни секли борина, за да е светло през нощта, други носели материали, трети строели. И така денонощно. На 39-ия ден черквата “Успение Богородично” била готова. След едно разрушително земетресение в Анадола станало нужда да търсят от раята помощ за възстановяването на сградите. Тъй като Родопите се славели с големи зидари, се обърнали към тях. Поканили тези, които градили черквата - Щурото, Тодор Паламаров и още двадесет души."
Взехме си по едно печатче от информационния център, където ни упътиха за Стойките-маркировката била в края на селото. Всичко до тук беше много добре, но в гората изведнъж маркировката изчезна.
Продължихме по черен широк път, който ни изведе малко по-нагоре на асфалтовия път, но преди това зърнахме Широка лъка от птичи поглед. Нямахме друг избор, трябваше да се разминаваме с колите. Може би около 3-4 км набивахме крак по асфалта. Най-после видяхме табелата за селото и се зарадвахме, че скоро ще се шмугнем в гората, ама нейсе. Предстоеше ни още по-голямо разочарование. Видяхме една беседка и решихме да хапнем и да си починем за 15 мин. След това последвахме маркировката, която изчезна и пред нас се изпречи лифт станцията. Върнахме се до беседката отново, в случай че не сме видяли посоката, но не бяхме ние в грешка. Заобиколихме лифт станцията и започнахме да се движим успоредно на лифта.
От време на време виждахме остатъчни табели. Лифтът е построен точно по пътеката, като на моменти се отклонявахме от него с цел да следваме пътеката. Толкова много се въртяхме, че по едно време имахме чувство, че няма да стигнем х.Студенец, а разстоянието не беше голямо. Дефакто бяхме хванали пътеката за х.Смолянски езера, която се пресича с идващата от Перелик, по която ние трябваше да продължим. Пътека почти няма- превърната е в писта. Бързахме за автобуса, който тръгва от Смолян в 17ч. и 17:20 е на Студенец. За съжаление мина под носа ни и се наложи да висим един час до следващия. В 20:30ч. пристигнахме в Пловдив.
Така завърши нашето приключение. Отделихме се от ежедневието за два дни, които бяха като вълшебен сън, от който не искахме да се събудим. Като всичко, което си има начало си има и край, но докато го има желанието и любовта към планината край не ще има. . .Така до следващия път, до следващия път, до следващия път, до следващия път. . и отново, и отново. . .
Продължихме по пътеката и след около 40- 50 минути изкачване излязохме от гората и достигнахме седловината Рожен. Тук на всеки 4 години се провежда най-големият събор в България с над 100 годишна история, свързан с фолклора на Родопа. Огромните поляни наоколо са идеално място за почивка и къмпинг. На върха на седловината е построен хотел Рожен. 
Малко повече от час ни беше необходимо, докато стигнахме до хижа Момчил юнак, която е разположена в околността на м. Хайдушки поляни на 1750 м н. в. 
Героите на този разказ. 
Залез в местността Хайдушки поляни.
След страхотния изгрев, поехме отново в обратна посока, като преди това си взехме довиждане с малкото кутре-бъдещия пазител на хижата (май името му беше Бенджи).
Слънцето протягаше лъчи към нас и проникваше през клоните на дърветата.
м. Хайдушки поляни
На разклона за х. Момчил юнак.
Поглед към вр. Преспа.
Безкрайна шир. 
Лекцията в обсерваторията приключи и ние поехме по пътя за Чепеларе.
Вр. Мечи чал в далечината.
Чепеларе
