Да се завърнеш в родния край... втора част

При мисълта за наближаващия Великден се сетих за едно село вблизост до Добрич,където се намира един от най-големите птицекомбинати в България-село Дончево. Освен тази връзка в съзнанието ми изникват незабравими спомени свързани с горите до селото.

Едно време, когато бяхме деца родителите ни ни водеха често в Дончевските гори, където с братовчедите ми се надпреварвахме: кой ще има по-голям букет от кокичета и минзухари, кой ще се изкачи пръв на баира, кой ще се скрие най-добре, гоненица...все неща, които са на преден план в едно детско чисто и невинно съзнание.

Преди няколко седмици отново се сетих за тези гори.Сестра ми (благодарение на нея мога да приложа снимков материал) и братовчед ми излязоха на разходка и после разбрах,че са посетили гората и язовира. Ето и снимките от там:

Спомени,спомени....

Гората си е същата, само дето ние порастнахме и поехме всички по- различен път....

Да се завърнеш в родния край... трета част

В чест на деня на Земята(22.04) реших да споделя с Вас един незабравим ден с моите близки.

"Един ден с любими хора"

Един хубав слънчев мартенски ден се качихме на колата на братовчед ми заедно със сестра и ми и братовчедка ми и се отправихме към "красивия нос"-(Калиакра),но преди това се отбихме до местността Дълбока и мидената ферма.

Мидената ферма- в далечината.

Морски бриз,топло Слънце, ясно небе и море преливащи се едно в друго...Не можех да се нарадвам на морето и на вълните,които се прикланяха на майката Земя и нежно обливаха камъните.Чайки прелитаха наоколо и се радваха на настъпващата пролет, а курморани се гмуркаха и изстърваха дългите си шии... липсваха само делфините в този красив пейзаж...

Обядвахме в единия от ресторантите и след кратка почивка се отправихме към Калиакра.

Ето ни- цялата тайфа... :-)

Времето беше наистина прекрасно и освен нас имаше доста хора, но музеят беше затворен.Разхождахме се и забавлявахме много.Не бяхме идвали тук заедно от много отдавна, от тогава,когато бяхме още деца-неразделни. Вълнуващи и незабравими мигове се преплитаха в съзнанието ми и някакси, със сълзи на очи разбрах,че сме пораснали,поели по своя път и сега просто сме се спряли за глътка въздух преди да се гмурнем в дълбокото и бурно море,наречено живот.

Тъй като това място е велико и всеки българин трябва да знае историята му, реших да Ви запозная с нея, както и с едно страхотно стихотворение.

Калиакра е най-дългия нос по българското черноморие с дължина 2 км. Носът е завършекът на дълъг и тесен полуостров на българското северно черноморско крайбрежие. Намира се на 12 км източно от Каварна.Брегът е стръмен с отвесни скали, които се спускат 70 метра надолу до морето. Те са твърди варовици и конгломерати, образувани в някогашно плитко сарматско море. Железните окиси, с които са наситени, придават пурпурночервена окраска на носа.

Непристъпността на скалите станала причина още в дълбока древност тук да се изгради крепост. Най - ранните данни за населяването на носа са от IV в. пр. н. ера. Тогава Калиакра е населявана от тракийското племе Тиризи, дало и първото име на крепостта - Тиризис. През късната античност селището се нарича Акре Кастелиум и е един от петнадесетте града на провинция Скития, обхващаща земите на днешна Добруджа. В този период крепостта е важен пункт от Виа Понтика. С името Калиакра, равнозначно на добър или хубав нос, селището се споменава за първи път я края на XIII в. Най - голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на XIV в., когато е столица на т. нар. Добруджанско (Карвунско) деспотство на българския владетел Добротица. То обхваща североизточните български земи, откъснати от централната власт. На името на Добротица е наречена областта Добруджа (турско произношение на името му).През 1444 г. до нос Калиакра спрели рицарските войски на Владислав Варненчик в похода си срещу Османската империя. На 31 юли 1791г. край бреговете на Калиакра се разразява най - голямата морска битка в Черно море. Край западния и бряг руската ескадра, водена от адмирал Ф. Ф. Ушаков, разбива турската армада. С тази победа завършва Руско - Турската война от 1787 - 1791 г. В периода на турското робство е използвана за мюсюлмански духовен център.
Останките от крепостните стени са най-вече от столицата на Карвунското княжество на княз Добротица - последната българска земя, попаднала под власта на Османската империя. Съхранени са част от водопровода, баните и резиденцията на княза.

Необятна морска шир.

Най- известната легенда за Калиакра разказва за 40 български девойки, които, за да не попаднат в ръцете на турските нашественици, вплели косите си в едно, скупчили ръце и скочили в бездните на морето. Другата легенда е за Свети Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишки манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук. Малък нос северно от Калиакра носи името „Свети Никола“.

Кога се лете буря силна появява
при Калиакра нос - на Черното море
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре ...

Четирдесет девойки лични и красиви
да жънат клас, от ранните зори,
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села надошли.

Зажънали са дружно с песен жаловита
за робската неволя в тяхния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
проляли си кръвта за своя мил народ.

За роби и робини, вързани в синджири,
за майки млади с пеленачета деца,
за старци - всички, изтезавани немили,
от османлии озверели - без сърца.

И мъка тягостна ума им завладяла,
кога ръкойките си свързвали на сноп -
и във едно потта със сълзите си сляли
от песента им жалостна като на гроб.

А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна на хоро
и трудили се, сърпа без да си оставят,
догде на залез в пурпур слънцето дошло.

Но песента от там далече отлетяла
и чул я турчин,зъл, душманин -
без сърце,и пожелал от име родно и от вяра
отречени, в харем да бъдат с фередже.

Узнали туй, със страх девойките в тревога,
захвърлили са сърп и надалече в бяг
през ниви и гори на рътлина висока -
на Калиакра скрили се от злия враг.

Залутани, в уплаха смъртна от тирана,
в нощта с молитвен зов към звездното небе,
със сълзи са земя поили в скръбна рана,
при рев страхотно лют на Черното море.

И в просветление обет тържествен дали -
в защита чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно се обещали,
но героини - българки да се зовят.

Във вярност на обета си едва успели
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзрели
османи зли по хълма нагло да пълзят.

Врагът нападнал с ярост жертвите немили -
пробляснали са ятагани в оня миг;
девойките, изплашени със всички сили
в едно назад се дръпнали при страшен вик.

Не забелязали зад себе си в тъмата,
че зее бездна - пропастта не ще ги спре
и в ужас полетяли вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море ...

В печал за свидните чеда на Аспаруха,
от мюсулманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забучало с мощни екове.

Глутницата османски турци занемели,
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнали завчас далеч от тез предели,
злодейството им с време да се замъгли.

А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо - спомен оттогава снежнобели
цветя растат на пролет - момини сълзи.

Траянополский Епископ Иларион

Да се завърнеш в родния край...

Да се завърнеш в родния край... Да усетиш мириса на въздуха...

Нещо вътре в теб отново проговаря, отваря се вратата на временно забравените спомени и всичко излиза пред лицето ти, все едно си се върнал в миналото за един миг...

Златна Добруджа- житницата на България- там израстнах сред жита и слънчогледови ниви, в равнина, сред снежни виелици, вблизост до море, прохлаждащото през летните жеги...

На 23.03 поех едно пътуване към моя роден град.Като всеки човек и аз се вълнувах много, докато настъпи желания момент. С влакчето пуф-паф и след 6 часа бях на родна земя.Чувството е неописуемо.Въздишка-една, две и отново по утъпканите пътеки...

Родена съм в гр.Добрич и всяко лято от както се помня бяхме на вилата ни на 10км от града.Селото се казва Попгригорово и е на 274 м надморска височина.

Денят беше слънчев и приказен.В нашата градинка бяха останали последните кокичета и минзухарчета за тази година и аз реших да ги увековеча.

Дръвчетат бяха напъпили,а сигурно са и цъфнали вече.Пролетта дойде и докосна със своята вълшебна пръчица всичко.

Иглика

Направих няколко снимки на селото и на къщите около нас и реших да ги споделя с вас.

В ляво се вижда част от нашата вила.

Това е лозето на татко.Какво хубавоо вино прави от него?

:-)

Облаците бяха много красиви.

Навсякъде дебнеше миналото или останките от него.Повечето къщи се поддържат и имат долу горе спретнат вид, но срещат и изоствени дворове.

Залязвайки Слънцето изпрати последните два лъча, за да озари къщата, сякаш искаше да каже нещо повече или да загатне какво предстои да се случи.Може би тези два лъча ще озарят едно българско семейство с топлина, топлината на дома, топлото огнище и милата майчина прегръдка, и надеждата, че на следващия ден ще бъдем малко по-добри и ще вярваме повече в доброто.

Пловдив надяна бяла премяна....

Зима е...

Зимата дойде, но за съжаление не такава каквато я очаквахме. В последните години все по-рядко вали сняг навсякъде, даже в планините снежната покривка е нищожна. Метеоролозите всяка вечер казваха, че е топло за сезона и особено почивните дни- миналата седмица (24.01 и 25.01) не са от най-подходящите за планинска разходка. Познати ни разубеждаваха с думите:" В Родопите ще газите в кал до уши"...

Независимо от всичко това, ние решихме да открием сезона за 2009г. Родопа ни очакваше...

На 24.01 хванахме автобуса за Смолян в 08:00ч. Към 10 :15ч. слязохме на гр.Чепеларе и се отправихме към х.Изгрев. Духаше лек вятър. В града си беше топло, докато върховете бяха облекли бели премяни. Тръгнахме срещу течението на Сивковската река.

Наслаждавахме се на природата и се опитвахме да запаметим, всичко до което се докоснеха очите ни. Слънцето се прокрадваше през облаците за кратко време, за да ни покаже,че е тук и е на близо. По всички растения висяха необикновени капки. Всеки момент се канеха да докоснат майката Земя и да се слеят в едно...,но не се решаваха на тази стъпка, сякаш бяха омагьосани, нещо ги спираше...

С всяка крачка напред ставахме част от този приказен свят. След около час и половина стигнахме до разклон, в близост до който се сливат два потока от югозападния и северозападния склон и образуват Сивковската река. Тук беше първата ни среща с най-добрия приятел на човека - кучето. Три и или четири "кученца" като ни видяха от далеч се затичаха да ни поздравят с едно заплашително и продължително лаене. Вярно, пазеха си стадото, но за сметка на това решиха,че ние не трябва да припарваме до овцете, докато бавно и славно се изнижат. Изчакахме цялото това представление да приключи.

Тук загубихме първите 15 мин.

Върнахме се по нашия път (югозапад) и последвахме синята маркировка, която на места се губеше, преминаваше в жълта (проект за трансродопски маршрут). На някои от табелите явно бяха решили да "спестят" някой лев и върху табелите на МОСВ(синя маркировка) имаше залепени жълти ленти. Ето така се прави в България. Европейския съюз ни дава пари за проекти, а някой си ги прибира в левия или десния джоб, а може и в двата.

За около един час нагоре по пътя се стигнахме до махалата Асенец, в землището на която има няколко параклиса. Задуха силен вятър, облаците се сгъстиха и вече не допускаха Слънцето. Времето напредваше. Седнахме на една поляна и хапнахме на бързо, като наблюдавахме изоставените къщи, чийто комини можеше никога повече да не пропушат, макар и да се виждаха една, две къщи, които далеч не бяха от онова време.

Опитахме се да отворим вратата на единия от параклисите, но тя беше залостена.

Продължихме напред. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече сезонът ни напомняше,че все пак е Зима. Бяхме устремени, предполагахме какво ни чака, но продължавахме напред, сякаш тя ни дърпаше и ни привличаше към себе си и не можехме да й устоим. Снежната покривка вече беше повечко и се наложи да изпробваме новата ни придобивка- гетите. Свършиха много добра работа.

Колко красиво беше!Мечтаехме да видим натежали дървета от сняг, да нагазим в снега, а и още нещо...,но за това след малко.

Снегът по клонките беше като разпръснати памучени късове, сякаш някой си беше играл и ги беше разпръсквал навсякъде. Напредвахме бавно и към 16ч.се озовахме пред разклона на Мечо гробе. Там снегът беше повечко и от предния ден беше натрупало около 10 см, което допринесе за нашето забавяне- само 30 мин. Направихме едно малко снежно човече, да посреща и изпраща всички, които минават през местността.

Излязохме от гората и около нас се ширнаха снежни поляни, а пред нас -

Мурсалица- затисната от облаци.

След краткото ни разпускане продължихме напред към Широка лъка, тъй като скоро щеше да се стъмни, а не разполагахме със светещи устройства. На табелите беше упоменато, че ще са ни нужни 3ч. до Широка лъка, но ние се надявахме да ги смалим на половина. Така й се случи.

За пореден път бяхме нападнати от кучета минавайки през махалите Кукувица и Махмутица и на здрачаване в 18:00ч. пристигнахме в Широка лъка. С последни сили бързахме към къщата, в която бяхме си запазили стая. Нямахме търпение да влезнем в нея, а там беше наистина топло и много чисто. Препоръчвам Ви искрено, ако решите да отсядате в селото, да отседнете в тази къща- заслужава си. Цената на нощувката за двойна стая е 25лв., а г-жата с която контактувахме се казва Стефка Пеевска-0887537569.

На следващия ден се събудихме доста трудно- бяхме изморени от предния натоварен ден. Към 10:30ч. излязохме от къщата и поехме към с.Стойките. Разходихме се из селото, видяхме къщата, в която е живял Капитан Петко войвода. Старите къщи са в типичния за Родопа архитектурен стил – двуетажни, с еркери и вътрешно дървено стълбище. Повечето стаи са широки, с дървени миндери до стените, прозорците са малки. Всички реставрирани къщи носят свой собствен облик и обаяние.

Детската градина

Селото е получило името си от старобългарската дума “лъка:–извивка, кривина, лъкатушене. Широка лъка е известна със своите красиви, автентични родопски къщи разположени амфитеатрално от двете страни на реката. Широколъчaни са били прочути като майстори строители. И до днес помнят и разказват легенди, свързани със строежа на черкви и параклиси, обичаи и исторически случки:

"По време на турското робство хората в Родопа поискали да имат собствена черква. Двама души се дигнали на коне и отишли до Цариград, за да вземат разрешителния за строежа ферман. В него пишело, че се позволява да се изгради черква, широка 12 и висока 9 м. Само джамиите можели да бъдат високи десет метра, черквите трябвало да са по-ниски. Донесли фермана, закован в конско копито, за да не попадне в чужди ръце, да не го открадне някой, скъса или изгори. Донесли документа, прочели го, хората се радвали – от това по-хубаво накъде? Решили, че още през пролетта започват да строят. Това било през 1834 г. Тогава Грую кехая наредил овчарите да се върнат по-рано от Беломорието, където те ходели всяка година, защото “голям калабалък ще трябва”, т.е. много хора са необходими за строежа. По това време в Широка лъка живеел Тодор Паламаров - голям родолюбец, който дал собствената си къща за училище. Легендата казва, че бил 33-34-годишен, 140 оки тежал, грамаден, хубав мъж и голям зидар. Всички него гледали, защото бил голям авторитет. Той казал: “Аз поемам ангажимента за строежа на черквата, само мен ще слушате, който не слуша - яка му душа!”. И така решили кой ще гори вар, кой ще сече дърва, кои ще идат на кариерата да ломят камъни. Преди това обаче трябвало да се избере мястото за строежа на черквата. Понеже във фермана пишело, че трябва да е далеч от пътища, сборища и кръстовища, хората избрали да бъде на едно оброчище – свято място, където палели свещи и се събирали за курбаните. Това оброчище било точно тук, където е сега черквата. На петнадесет метра бил конакът! Отишли при Исмаил ага и му казали: “Ние мислим черква да строим, ето – имаме тапия, от Цариград донесена. Искаме да е на това свято място, тук колим курбаните и на теб сме давали даже.” Агата бил категоричен: “Тука не! Не давам! Кавурски чан няма да ми звънка, а за камбана – и дума да не става!” Обаче в селото имало един буен, страшен човек, не случайно го наричали Щурото, който казал на хората, че ще оправи всичко, и да не обръщат внимание на казаното от агата. Издал заповед да затворят всички къщи, в тях да останат само болните, които не се движат, и по една стара жена да се грижи за тях. Всички други, млади и способни, трябвало да отидат там, където ще се строи черквата. Направили си палатки с одеяла и халища, за да могат да спят там, защото във фермана било казано, че ако не се построи за четиридесет дена, всичко съградено ще се развали, така че да не остане камък върху камък. Исмаил ага пък казал на неговите хора да стрелят на месо, ако широколъчани започнат да строят. Обаче на строежа имало около хиляда и петстотин мъже от нашите. Когато започнали, онези вдигнали пушките, но Щурото казал: “Ага, зле мислиш. Ще убиете пет-шест души, десет, ами другите? Селото може да се дигне до един, да се изсели, но ще се помни, че ние тук черква сме строили и ще я направим!”. Започнали. Онези вдигнали пушките, а нашите мъже взели кой кол, кой дърво, кой брадва, не е могло тези четири–пет ашици да им устоят. Агата се уплашил и, оттегляйки се, казал: “Ще видим дали ще я построите за четиридесет дена!” Щурото обаче обявил, че ще направят и нощите дни, т. е. имат осемдесет дни, за да я съградят, макар че е голяма. Едни секли борина, за да е светло през нощта, други носели материали, трети строели. И така денонощно. На 39-ия ден черквата “Успение Богородично” била готова. След едно разрушително земетресение в Анадола станало нужда да търсят от раята помощ за възстановяването на сградите. Тъй като Родопите се славели с големи зидари, се обърнали към тях. Поканили тези, които градили черквата - Щурото, Тодор Паламаров и още двадесет души."

Взехме си по едно печатче от информационния център, където ни упътиха за Стойките-маркировката била в края на селото. Всичко до тук беше много добре, но в гората изведнъж маркировката изчезна.

Продължихме по черен широк път, който ни изведе малко по-нагоре на асфалтовия път, но преди това зърнахме Широка лъка от птичи поглед. Нямахме друг избор, трябваше да се разминаваме с колите. Може би около 3-4 км набивахме крак по асфалта. Най-после видяхме табелата за селото и се зарадвахме, че скоро ще се шмугнем в гората, ама нейсе. Предстоеше ни още по-голямо разочарование. Видяхме една беседка и решихме да хапнем и да си починем за 15 мин. След това последвахме маркировката, която изчезна и пред нас се изпречи лифт станцията. Върнахме се до беседката отново, в случай че не сме видяли посоката, но не бяхме ние в грешка. Заобиколихме лифт станцията и започнахме да се движим успоредно на лифта.

От време на време виждахме остатъчни табели. Лифтът е построен точно по пътеката, като на моменти се отклонявахме от него с цел да следваме пътеката. Толкова много се въртяхме, че по едно време имахме чувство, че няма да стигнем х.Студенец, а разстоянието не беше голямо. Дефакто бяхме хванали пътеката за х.Смолянски езера, която се пресича с идващата от Перелик, по която ние трябваше да продължим. Пътека почти няма- превърната е в писта. Бързахме за автобуса, който тръгва от Смолян в 17ч. и 17:20 е на Студенец. За съжаление мина под носа ни и се наложи да висим един час до следващия. В 20:30ч. пристигнахме в Пловдив.

Така завърши нашето приключение. Отделихме се от ежедневието за два дни, които бяха като вълшебен сън, от който не искахме да се събудим. Като всичко, което си има начало си има и край, но докато го има желанието и любовта към планината край не ще има. . .Така до следващия път, до следващия път, до следващия път, до следващия път. . и отново, и отново. . .