Нa 30 юли се качихме на автобус от Пловдив за Благоевград, като слязохме на разклона на Сапарева Баня.
Влязохме в градчето и разбрахме,че маршрутката за Паничище вече била тръгнала и едва ли щяло да има друга, затова ние поехме по пътя смело и безотговорно, като се надявахме някой да ни качи поне до Паничище, а ние ще справим с останалото разстояние. Наистна имахме късмет. Малко след крайната табела мина едно голфче, в което се оказа и хижаря на х.Скакавица. Заедно с шофьора се смилиха над нас и ни оставиха на Зелени поляни.От там вече започна съществената ни разходка в компанията на хижаря- до х.Скакавица.
Наслаждавахме се на невероятни гледки към водопад Скакавица.
След като 1 час се помотахме из поляните и се разходихме до реката, отново се запътихме към заветната цел за деня-х.Рилски езера.
х.Рилски езера
На сутринта, на закуска си имахме страхотна компания.Едно от "кончетата" реши, че трябва да опита от закуската на всички наоколо. Като разбра, че е станал център на внимание и го снимам се запъти към мен.
Красавец!!!
След кратката и бърза закуска продължихме към езерата.Изкачихме се на билото и по него поехме към следващите забележителности. От високо видяхме Рибното езеро, х. Седемте езера, Долното езеро.Насочихме се към ез. Бъбрека-бистро и кристално чисто.
Беше ред след това и на ез. Окото, при което зимата не искаше още да се оттегли и ледени късове се разхождаха из цялото езеро.
Последното беше ез. Сълзата. До Близнака и Трилистника нямаше време да се отбиваме, че ни чакаше доста път до х.Мальовица.
Минахме и "покрай" Урдини езера и малко, по-малко се отдалечавахме от 7 езера.Видяхме и Рилския манастир в далечината. (Трябваше да го посетим на следващия ден, но....)
Урдини езера
Рилският манастир в далечината.
На места поляните бяха покрити с много рилски иглики. Изведнъж в съзнанието ми изплува легендата за Мальовица:
"Покрит със сняг, забулен в мъгли или окъпан от слънце, в дъното на най-хубавата долина на Северозападна Рила гордо изправя каменното си чело в небето връх Мальовица, Такъв горделив, не скланящ глава под турския ятаган бил и войводата Мальо, чието име носи. В едно от селата край Искъра роден бил този Мальо. Но напук на името си израснал строен и хубав, левент юнак. И пръв кавалджия бил между овчарите. Когато откъм Мечитите засвирел, селяните долу в нивите захвърляли сърповете си и се изправяли. , , Мальо свири, нашият Мальо" — познавало свирката му мало и голямо. А сърцето на Босилка — най-хубавата мома в този край — се разтваряло като цвят, гален от топли лъчи. Това лято само за нея свирел той. . . . . . Един ден Мальо отишел със старата си майка в селската черквица, преди със стадото си да тръгне по чаловете на Рила. Там искал да запали свещ на „Св. Георги", за да пази светецът стадото му от вълци и турци. . . В божия храм видял Босилка. Уж малка я знаел, пък тя. . . Виж каква хубавица израсла. . Лицето й греело, мило като това на светицата в иконата до нея. Сочните й устни изпускали дъх на босилек. . . А вечерта, когато при кладенчето й разказал за любовта си и поискал ръката й, тя не му отказала. „Да чакаме есента" — отговорила му само и зарадвана изприпкала по пътеката. Но когато Мальо се върнал есента, Боснлка не излязла радостно да то посрещне. Хората му разказали, че Енин паша, който с войската си дошъл да усмири разбунтувалите се въглищари, я видял и задигнал. „Харема ще ми краси" — казал на чорбаджиите той. Мъка заляла сърцето на Мальо, когато научил това. Нямало я Босилка. . . Пусто било родното му село. . . И за да отмъсти на тоя паша, попарил така жестоко скъпите му мечти, станал хайдутин. . . Минали години. Много паши и бейове умрели от острия нож на Мальо. Други напуснали чифлиците и имотите си и избягали в града. Дори някои от маданите край Искъра, в които робували раите, престанали да пушат. Неуловим и бърз като вятър, начело на малка чета смелчаци, прелитал Мальо от град на град и от село на село, за да мъсти на поробителите. Заговорило се за него из българските земи. Турците зашепнали името му със страх, българите — с надежда. Турската власт определила много злато за главата му. Дано бог закриля него, та той да закриля нас — молели се българите. Една августовска вечер, след като убила жестокия каймакамин на града и кантарджията, който не мерел вярно кюмюра на въглищарите, четата почивала на Меча поляна. С ръце под главата, върху папратите до хайдушката колиба лежал и Мальо. По небето луната, тая овчарка, била извела голямото си стадо. В клековете шумолял потокът. — Войводо — приближил при него четникът му Спас, — много паши и бейове наказахме, само за Босилка не сме сторили нищо. А тя трепетно ни чака в харема на Емин паша. Да слезем утре и направим план за спасението й. Войската на пашата няма да е в града. Само това му казал и си отишъл. Останал сам, цяла нощ за Босилка си спомнял Мальо. Сравнявал най-едрите звезди с очите й, най-тънкостройните ели — с тялото й. А в зори с дълги златни коси, спуснати върху гъвкавия й стан, тя се явила в съня му. „Много есени дойдоха и си заминаха, а ти не дойде. Нима и тази, десетата, няма да дойдеш?" „Ще дойда, ще дойда. " — Войводо, говореше на сън — приближил при него Спас. — Да тръгваме — казал му Мальо. По извиващата се между клека пътечка двамата се спуснали към града. Било тихо. Планината с изключение на потока, който не заспивал нито денем, нито нощем, била притихнала. Долините тънели в мрака, горите мълчали. Само върховете един след друг отхвърляли от челата си завивката на нощта, за да посрещнат първите слънчеви лъчи. . . . Мальо и Спас пътували час, два. Меча поляна и другарите им останали зад тях и те навлезли в долината на Черни Искър. На изток в утринната омара Средонос срамежливо показал двойната си гърбица, цялата в зеленина от боровете по нея. После откъм Мусала надникнало слънцето и лъчите му затрептели по чакащите го върхове. — Войводо, аз ще се отбия до кладенчето да пийна водица, а ти ме почакай на моста — прошепнал Спас. Гласът му бил изплашен, но Мальо не обърнал внимание на това. Имал вяра на своите другари. Тих и тъжен в тая лятна сутрин, Мальо продължил край Искъра и си мислел за Босилка. Неочаквано припукали пушки и нещо го парнало в гърдите. Там, скрити в гората, го причакали сеймените на Емин паша. На тоя паша от злоба към първенството и силата му продал го бил четникът му Спас. Разбрал измяната Мальо, но нямало какво да стори. Сам бил, а сеймените — стотици. . . С простреляни гърди той искал при другарите си да се върне. . . Но смъртта нищо не може да спре. Тичал Мальо, а заедно с капките кръв, които багрели тревата след него, гаснели и последните му искрици живот. И когато стигнал Меча поляна, сетните сили го напуснали и като прострелян сокол паднал на тревата. Там мъртъв го намерили другарите му. На гърдите му зеела голяма рана, а очите му гледали с жал към върха, където на воля се виели орли. Погребали го па поляната, а върха над нея, за да припомня на поколенията за техния прекрасен войвода, нарекли на неговото име — Мальовица. Край потока, до който извивала тогава пътеката, цъфтят малки алени цветенца, в каквито се превърнали капките кръв, паднали от раните на Мальо. "
Още малко и хижата изглеждаше все по-близо, и по -близо, но всъщност ни чакаше още път- до ЦПШ (Централна Планинска Школа), а това узнахме чак като пристигнахме в хижата, като видяхме наровете(не се уплашихме от тях ,но ни се икаше след този дълъг път да се посетим банята- а там такава няма). Какво толкова?Още 40 мин са нищо след над 12 часов преход.В 21:00ч бяхме в школата.
По принцип плановете бяха на следващия ден да тръгнем за Рилския манастир,но се отказахме.Разходихме се в района и после хижаря ни закара до Самоков, а от там си хванахме автобус за Пловдив. През целия път виждах само тази картина......
Нямам думи да опиша колко красиво и прекрасно беше.
След разочарованието на мостовете поехме към Цирикова църква.
С първите няколко метра се справихме без проблем, но скоро разбрахме,че сме за никъде без снегоходки. Преспите бяха толкова дълбоки, че тъкмо излизаш с единия крак и затъваш с другия. Тъй като времето напредваше, решихме да се върнем обратно. Наложи се да използваме услугите на открития лифт, който за 20 мин. ни свали до желаната ни цел.
Мокри и замръзнали пристигнахме в хижата, където условията бяха доста прилични.
На следващия ден се разходихме около езерата и хванахме пътеката за х.Студенец с надежда,че този път ще стигнем до другата хижа и няма да се качваме на лифт.
Направихме малко снимки и продължихме напред. Стигнахме до мястото, където пътеката се разделя - в едната посока за вр.Снежанка, а в другата за х.Студенец, по която поехме и ние.
Починахме си малко и се запътихме към спирката, за да изчакаме автобуса, но преди това запаметихме в съзнанието си тази приказна картина.
