По пътя: За първи път заедно на планина.

14 февруари, 2008

За първи път заедно на планина.

През 2002г. за първи път отидохме на планина заедно, двамата.Тъй като следвахме в София,да отидем на Витоша-на Черни връх беше най-осъществимия вариант.
Беше октомври месец и времето беше много приятно. Хванахме градски автобус до кв.Хладилника и от там друг до кв.Драгалевци (май беше 93).Не след дълго пристигнахме на открития Драгалевски лифт.

Повозихме се до Голи връх.Повървяхме малко и видяхме Черни връх.

Не се сещам добре, но май имахме около час и половина докато стигнем до Черни връх.

На върха си беше студеничко и наметнахме зимните якета.Изпихме по едно чайче и тръгнахме на обратно.

Повечко снимки ще откриете на този сайт:

http://picasaweb.google.com/doncheva82/cpIHO

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)

"Съева дупка"

Пещерата носи името на братята Сею (или Сейко) и Съе, които използвали пещерата за да се укриват по време на османската власт. Проф. Георги Златаров проучва пещерата за пръв път през 1883 г., а братя Шкорпил последват примера му десет години по-късно. Първи сериозни проучвания и картировка са извършени на 20-21/08/1932г от Н.Атанасов и Д.Папазов и 10-13/07/1935г от Ат.Стефанов и Н.Атанасов. Отново проучвана от БПД през 1946г и от Научно-изследователската пещерна бригада "Т. Павлов" през 1949 г. Детайлни геоморфоложки изследвания са проведени през 1968г от Вл.Попов от Географския институт на БАН. През 1963 г. пещерата е обявена за природна забележителност, а през 1967 г. е благоустроена. При преустройството на пещерата са намерени кости на животни, глинени съдове, монети, датирани от времето на римския император Антоний. Затворена е през 1990г, разграбена и отново осветена през 2004г
Пещерата Съева дупка се намира близо до село Брестница, на 25 км от Тетевен. Наречена е на имената на братята Съе и Сею, които са се укривали тук от турците по време на робството. В пещерата са намерени кости на животни, глинени съдове, монети, датиращи от времето на римската империя. Първата зала е Купена. Насред залата се издига огромен сталактон, напомнящ купа сено, откъдето идва и името. Втората зала – Срутището, е образувана по време на земетресение. Тя е обсипана със скални късове, някои от които с височина 3,2 м. В пещерата има още три прекрасни зали – Концертна зала, Белият замък и Космосът. Концертната зала притежава забележителна акустика. Тук са пели много известни хорове. Залата Космосът е наречена така, заради карстовите форми, приличащи на излитащи ракети.
Дължината на пещерата е 400 м, а температурата в залите е постоянна през цялата година - 7-11 градуса.

гр. Калофер

Най-красивата легенда, която и днес калоферци с любов разказват е свързана с основателят на града в началото на ХVI век, прочутият Калифер войвода. Много години той и неговата славна дружина били страшилище за поробителите и истински закрилници за местното население под Юмрук чал. След като сключил примирие с другите хайдушки войводи, султан Селим I сключил мир и с Калифер войвода. Предложил му право да избере място за заселване и султански привилегии за бъдещото дервенджийско село край Стражата.Много време търсил Калифер войвода подходящо място и най-накрая се спрял на гъстите гори край река Тунджа, в полите на планината и недалеч от богатите земи на Тракия. Изсекли горите хайдутите, построили къщи, решили да се задомят като откраднат красиви и работливи моми от Сопот.В турските документи градът е споменаван през 1576 година под името Калуфер дербент.Легендите разказват за прочутото дервенджийско село, което турците наричали Улзунолук (Дългото корито). През годините на Възраждането, благодарение на работливите калоферци в града се развили занаятчийството и търговията, скотовъдството и земеделието, а градът се прочул в Турската империя като Алтън Калофер (Златен Калофер) – с гайтани и шаяци, китеници и дантели, с ковани изделия и майстори резбари, розово масло и коприна, с красиви и богато уредени калоферски къщи, с черкви и манастири, училища, учители и ученици.

"Близне ли ме дъх на минзухар и напечени от слънцето борови върхари, припомням си една отколешна пролетна нощ в пущинаците на Родопа.
. . . Нощ. В нощта огън, а край него се излегнал и пуши чичо ми Гатьо с битпазарска сламена капела, широко, изпердашено от вятъра, преорано от грижите лице и прибулени от незмайма мъка сиви очи. Катърите, които сме разкарвали вино по горните села, скубят край нас тревица и пръхтят. Гората ехти и се полюшват върхарите на забрисаните от вятъра борики. Нататък се тъмнеят настръхналите родопски баирчини. Повява хлад.
- Кръста... завий си кръста, че тая Айшовица е много ветровита!- грижливо ме настанява чичо, като забелязва,че тегля черджето, за да увия изтръпналите си от умора крака.
- Защо `и викат Айшовица бе,чичо?-гложде ме извътре детското ми любопитство.
Той очуква лулето си на бурето, дето се е подпрял, мушва го в пояса, похваща излеко единия, че другия мустак и подема с грапавия си, простинал малко глас:
- Тъй се викаше дъщерицата на дедовия ти побратим- Кара Асан от Лясково... долу, що е махалицата, в Крива ряка... Помня го от времето, когато ходех с баща си на кирадьълък,както ти ходиш с мене. Тоя край тогава беше турски,та минехме ли тъдява, не смеехме да преспиваме на открито, а се отбивахме все у Карата в Лясково. Едър един българомохамеданин беше тоя бащин аратлик, за навуща само вървяха десет лакти шаяк... На лице-барачест и страшен,но имаше добро сърце, много се обичаха с баща ми и често се приглеждаха с армаганец. Карата му даваше от време на време я пърчова кожа за постилане,я катранец, а баща ми му носеше барут за шишането и сачми за авджилъка. Разбираха си от приказката, пък и на ракийца се спогаждаха. Докато си подаваха един другиму павурчето и мъгляха тютюня в едната одая, ние с внучката му Айшинка си играехме в другата. Много ми се радваше тя, Айше, когато `и гостувах. Затъжена беше за дружинка,че в дома на дяда си те бяха двамката. Баща `и от години караше аскерлък в Анадола, пък майка `и се беше поминала още като я родила, та Айшето бозаяла от коза, докато подрасне... Невем затова и личицето `и беше като пресник, а косите `и- черни, като в катран оваляни,и дълги чак до кръстчето. На това личице беше отвъртяла едни теменужени очета-думица не ти е продумала, а всичко `и разбираш... Десетина годинки не зня дали имаше, а въртеше цялата къща... Дробеше ми кисело мляко, пълнеше ми джобовете с лешници, въртеше се на пета около мене и да имаше как да си постелеше косиците- за да легна, а трепушките `и, нанизани на шапчето, вънтяхали звънтяха като зилове.
Веднъж рекох и аз нещо да `и дам, та седнаах и пробих с нажежена губерка шепа лешници иги нанизах на огърле. Светнаха очите `и, като да бях изсипал в скута `и наниз жълтици, но видя как си бях избол ръцете с губерката, помръкна изведнъж, грабна ръцетеми в своите и докато се извия да побягна-опари ги с устицата си... Това ни беше за последно... На другата пролет, когато минахме през Лясково, Айшинка я вече нямаше...
... Чичо ми Гатьо сбута главните. Разлетяха се искрици, сплетоха се синкави пламъчета с червени езичета и ни огряха. Стълпените край нас борики сякаш се стъписаха, а баирите станаха още по-далечни и се стопиха в нощта. Обади се отнякъде улулица и млъкна. Вперил очи, аз чаках с пробудена смътна тревога в душата.
- Ама какво е станало бе,чичо? Захвани отпърво-примолвам му се, изгубил всякакво желание за сън.
Чичо се примъква по-близо до огъня, вади лулата и започва отново да я тъпче.
- На това плетиво, детко,тогава дето се наплете, подръпна ли началото, не зная къде му излезне краят, но щом питаш- дати кажа. Всичко дойде от тая опустяла краста на Карата по авджилъка. Отишъл той край един овес да чака на пусия мечка. Дошла мечката, пукнал `и той,ревнала рунтавелата и улот-полет-шумнала се в гъсталаците. Подире `и Карата. Той си знае къде се е провирал по тъмното, докато едни клоне го престъргали по кожата на гърбината. Уж мъничко само го одраскали,пък едвам си докуцал до дома. Не минало неделя- повлякъл левия крак, а до втората не можел вече да го поклати. Баяли му врачки, записвали му ходжи, мазали го с какви ли не илачи-нищо не помагало. За едното чудо тоя планина човек осакатял. Нито мечките вече можел да гони, нито да сее, нито да оре. Подучил го тогава някой да се примоли на агата в Лясково- Амидаа,барем сина му да върне от аскера, от далечните чумави места, да зарадва и сирачето- Айше.
Той изедник Амидаа имал неброена стока,играел с пари, а с агите по-нагоре бил като гърне и коприва. Чуела му се думата по войнишките работи, но сърцето му не било сърце, а ключе.
- Ако сториш една работа и за мене,белким видя нещо и за твоя син рекъл той на Кара Хасана,кога докуцал на паерица да му се помоли. -Искам от тебе да ми отвъртиш едно пасище за моите билюци в гората, но да е край селото...наблизо.
- Амидаа, ръцете ми чибука не държат, а ти...
-Трай де!-свъсил вежди Амидаа.- За тая работа тамам ти е потребен един чибук и две-три сухи хвойни. Другото пламъците сами ще свършат... Ще се отвори тогава мегдан и за моите овце-погладил той рижата си брадица и вприл очи в сакатия.
- Грехота е бе, ага-слисал се бащиният аратлик, - та нали гората е селска?... Научат ли сиромасите, ще ме пречукат.
-Рини се оттука бе,кюлхане с кюлхането!-викнал делибашевият. - Мене могат да пречукат, ако я запаля, ама тебе сакатия, няма да побарат. Пък и да не беше гората селска, нямаше да викам тебе да я палиш, ами щеше да си я запаля сам.
Изтръпнал Кара Хасан от тая работа дотам, че на връщане не усетил как подминал дома. Опомнил се чак когато го лъхнал студения вятър край селото. Оттам нагоре започвала гората, дето искал Амидаа да я запали- една гора за чудо и приказ. Минавали сме я често с баща ми, когато
се връщахме от горните села. Вървим си приказваме, приказваме и вървим.. свършат ни се приказките,кратят се и силиците, а гората се не свършва: сплели се ония клони над главите ни, не се види пладнина ли е, или заник, та баща ми току ме сръга:" Детко, я се въздърпай, татовото, на някоя борика, да видиш докъде се извъртяло слънцето!" А гласът му кънти, като да е надянал гърне на главата си. Спрем ли някъде да си починат катърите, извъртят едни оглавник мегдан и се издуят. . . -такава паша. А дивеч. . . дивеч имаше дотам,че дивите котки ловяха питомните по таваните, та се беше навъдила една зверовита порода, де що имаше по селата кокошки и петли, бяха ги издавили...
В тая гора бил пораснал и дядовият ти побратим- Кара Хасан: за бръстина на овцете,за дърва,за малини и къпини- все в нея. Нея обигравал той за белки, за мечки и зайци, а познавал всяка хралупа и всяка пътечка. Обичал гората и сърцето му не давало да я запали. Месец-два минали,наближило Илинден, а той все не се решавал да уйдиса на Амидаа, но свършил колкото имали в хамбара житце и започнали да нагъват с Айшето коприва и картофи. Изтъняла `и шията на малката, а личицето, колкото било бяло, още пребеляло. А Карата не умеел да проси. По цели нощи скърцал одърът под него и блещукал чибукът му в тъмното. Мислел той и размислял, докато една вечер захапал чибука, побарал патерицата и хлопнал вратнята зад себе си. . . През нощта гората пламнала. . .
Заспалите лясковци разбрали по заревото,че има пожар. Пропукали пушки, еманло се цяло село да гаси, но огнените кълбуци се преваряли вече нагоре по стърнището. Изпръхналата от жегата гора запукала и се затресла. От сухата постеля по земята огънят пролазил и се пренесъл по
кастрените за бръстина борняви дървета, а оттам се прихванала и цялата гора от реката нагоре,чак до високото било, дето минава цар Костадиновият калдъръм. Станало светло като ден. Селяните се щуркали край пожара: жените чупели ръце, мъжете псували, но нищо не помагало. До призори изгоряло цялото странe. Олизал всичко огънят, до шумка, но прегорелите стебла останали да стърчат от край до край, побити като главни, почернели,страшни. Над тях кръжели и писукали птиците от изгорените гнезда. Катеричета, зайчета, сърнета, де що имало дребна живинка по леговища и хралупи- стопили се в огъня и останали да се белеят в пепелта само костиците им.
Изповядал се Кара Хасан после на баща ми:
- За гората, аратлик жалих и не жалих, но за тия пилци ми беше жално до немай-къде. Хелем пък една: светнала се беше в жарта да брани рожбиците си тая майчица,опърлила крилцата си и там останала, в пепелта. Още пърхаше, когато я намерих, и зееше с кълвунчето. Взех водица да `и капна, белким се посъжии, пък тя- капнах ли, потрепера с крилцата. . . свърши. Рекох си тогава: " Лошо стори,Кара Ацане-е . . . горко ти! Хайде барем дано Айшинка на баща се порадва, пък мене- кучета ме яли".
Горкият побратим на деда ти: едвам ли ще да се е надал,че толкова скоро ще го притисне лошото. По Илинден станал пожарът, а то връхлетяло окло Богородица.
На тоя ден до пладне припичало. Айшето отишла надолу по реката да попасе козицата по градинските синори, а дядо`и седнал на двора да подкърпи един комшийски самар: това поработвал той, откак оскатял. По едно време станало душно и му се додремало, та се поизлегнал и заспал. Спал, каквото спал, докато треснала гръмотевица и го събудила. Погледнал Карата и що да види: вятърът надувал едно тъмно облачище откъм заник. Замрачило се изведнъж небето, засвяткали светкавици, затрещели гръмотевиците и покапал дъжд. Засуетили се по улиците бабичките да привикат децата, досетил се Карата за неговото и грабнал патериците да върви надолу да го прибере. Дъждът учестил. Гръмотевиците като че издънили небето, та започнал да се излива като из ведро. Текнали мътни вади по ожулените рътлини и се изсипали като по фуния в дълбокото дере, че нямало вече ни шумка, ни корен да ги спре. От селото се чувал тътен, като да събарял някой канарите на Персенк и от дерето блювнали в Крива ряка на талази, на талази три човешки боя пепел и вода, свила вършето на върбите и се емнала през градините, разпенена и бясна...
- Айшинко-о-о!- А сам не чувал гласа си от гръмотевиците и грохота на пороя, що дънел пущинаците. А водата все повече прииждала,докачила Кара Асана и насмалко да го повлече, но смогнал да се примъкне на лакти и колене, вцепил се о една брежна канара и там останал. Вряла мътилката край него, обливала го с пепел и пясък, мятали се талазите, докато утихнал вятърът и прекапчил дъждът. До вечерта и реката се прибрала в старото си корито. Дошли тогава селяни да приберат попиления добитък, помогнали на Кара Асана да слезе от канарата и го завели дома. Цяла нощ висял мокър и изтръпнал старецът на дворната порта, дано си дойде Айшето. Дочакал зората, дочакал и изгрева, а най-сетне и нея. . .товарена напреки на един каракачански кон, посиняла, мъртва, с ройнати по самара косици. . . Намерили я били каракачаните надолу по брега на Руча ряка, засукана в една подмола, вкочанясала.
До вечерта и през цялата нощ Карата седял край нея като вдървен. Ни викал, ни олакал, ни мигал с очи. Потраквало само чейнето му като на трескав, а власината му за едната само нощ побеляла до косъм. Разшавал се чак тогава, когато комшийските жени приготвили утринта жертвата за погребение. Щом я дигнали и понесли, той им се препречил и кимнал нагоре към Пърженаците:
-Нататък, комшулар!. . . - и закуцал подире им. След него- цяло село, да съпроводи жертвата и види какво е наумил да сотри Кара Асан.
Вървели, вървели, докато стигнали глухите камъни. Там пътеката се провира между две канари; а сетне се дипли нагоер за опажарения балкан. Спрели на това място и там между канарите ги накарал Кара Асан да изровят гробчето на Айше. Щом я заровили, изправил се и рекъл:
- Който прекрачи тоя гроб,черен да стане като тия главни по странето!- кимнал към овъглените борики. - Я подпалих гората, е-е-е-й, хора. . . Сам отвързах ламята, дето приживе ме закопа, и мене са пада пак да я вържа- врекъл се той и зачаткал с патерицата по камъка за към село.
. . . И зачувал Кара Асан Пъърженаците край Лясково от хора и от жива стока. Направил си там колиба и подпрял шишането зад вратата. . . ако се мярнат овчарите на Амидаа. Негов Метко не се върнал от аскера; скапала го треската в оная чумава земя, но селяните не оставили стареца- приглеждали го, кое с картофки, кое с брашънце, а той карал децата има да му събират шишарки от гората, сушел ги на слънце и събирал в една рогозка семенцата, та засявал Пърженаците. Той сеел на шепи, вятърът на облаци разпилявал тия крилатки по цялото стране, та скоро край прегорелите борики пораснал младеняк- буен и гъст младеняк, който спушил зяпналите деретини. А гробчето никой не посмявал да прекрачи, да мине по пътеката и поломи фиданките с паша или копито. . . Тъй се очувал тоя, гъстият борикаш, дето сега му викат "Айшовица", за да напомня на всекиму, кой как мине и подмине, за греха на дядовия ти побратим от Лясково-Кара Асана, и за горката Айше."

Николай Хайтов "Айшовица"

Витоша

Името "Витоша" според има тракийски произход и означава "двувърха, двуделна". По- старите имена- Скопиус, Скомброс, Скомиос имат общото значание "стръмна планина", което напълно й приляга! Планината е присъствала непрекъснато в историята на околните селища. Първи за нея споменава Тукидит през V век пр. н. е. Тя често е укривала населението на Софийско поле от нашествия- през 370г. весготите, 442г. хуните начело с Атила, 474г. осготите и др. През лятото, голяма част от хората се качвали в планината за да избегнат болести като чумата и да укрият децата си от потурчване. Стратегическото разположение на полето е довело до издигането на крепости- на вр. Момина скала над Бояна, Големо Градище и Калето над Драгалевци и др. Крепости и постове е имало и в южните части, където се е добивало желязо. Такива са Големо Градище над р. Матница, укреплението над с. Боснек, а в североизточния край на селото има доста запазена част от кула на охранителен пост. Градища е имало и под вр. Сива грамада, над Ярема и на вр. Кикиш, където преди това е имало тракийско светилище на бога Слънце. Голяма част от сведенията за подвитошките села са от турски документи. Най- стари са селата Бистрица, Бояна, Мърчаево, Драгалевци, Ярлово и Боснек. Витоша е част от Планско- завалската верига и е единствената куполна планина от вулканичен произход у нас. Оградена е от Софийската котловина (550мнв) от север, Пернишката (750мнв) на югозапад и Смоковската (1000мнв). На изток планината плавно прелива в Плана, а на запад Владайския проход я отделя от Люлин планина. На юг седловината Бука преслап и Добри дол я отделят от Верила. В тези си граници площа на планината възлиза на 311, 28 кв. км. Средната надморска височина е 1382м, което я нарежда на второ място у нас след Рила (1545м). Образуването на планината е резултат от бурни тектонични процеси, на дъното на намиралото се тук сенонско море. В следствие на тези процеси се е образувала интересна структура. Сърцевината на Витоша е от плутон, който в ниската част обграден от венец от по- стари, андезитни скали. Венеца е отворен от запад- северозапад, където плутона граничи с отложени през терциера скали. На юг, над с. Чуйпетлово има контактно- променени седиментни скали. Издигането на планината е ставало на етапи, като в паузата между две издигания денудационните сили са образували поредната заравненост. Така днес има три денудационни повърхнини. Първата (най- стара) е на 2000- 2050мнв, втората на 1500- 1600мнв и третата (най- млада) на 1100- 1200мнв. Тези заравнености са известните витошки плата, по които често духат силни ветрове. След Мургаш, Черни връх е вторият по ветровитост връх, измерен у нас със средногодишна скорост на вятъра 10,2 м/сек. В планината преобладават ветровете от северозапад и югозапад. От дълго време се спори дали на Витоша е имало заледяване. Обект на тези спорове са каменните реки. Хилядите овални каменни блокове са струпани по част от речните долини, а дълбоко под тях се чува глухото бучене на водата. Днес в научните среди преобладава мнението, че те не са морени, а са резултат от специфично за планината изветряне на сиенитните скали. Не липсват и обекти за алпинизъм. Иначе малкият, двуглав връх Комините е добре познат на софийските алпинисти. По- рядко посещавани са скалите над Боянския водопад, а първенството държи източната стена на вр. Голям Резен, която е висока до 250м. Огромен интерес представлява Боснешкия карстов район в югозападните склонове на планината. Тук сложното нагъване на земните пластове е довело до образуването на 38 пещери, от които 35 са по поречието на р. Струма между селата Боснек и Чуйпетлово. По- известни от тях са Чучулян, Чичовци, Академик и снежнобялата пещера Пепелянката, пред която преди да влязат, старите пещерняци са оставяли обувките си. Безпорен фаворит, обаче е Духлата- най- дългата пещера в България. Нейните галерии са с обща дължина 18км, разположени на седем етажа с шест подземни реки. Пещерата е богата на малки езерца, сталактити, сталагмити, "балдахини", "драперии", "завеси" и множество причудливи образувания като Елата и Ръката на Тангра. В района има няколко карстови извора, от които най- голям е Врелото под вр. Богово коло. Най- известен е Живата вода, чието странно име не е случайно. Под земята този извор е свързан с неголяма празнина, която се пълни и оттича, давайки по този начин пулсирането на водната струя. От устата на каменния змей се чува гъргорене, далечно бълбукане и накрая с едно особено "полуизсвирване" водата се втурва навън. Тече известно време, след което намалява и спира. После всичко започва отначало и така до безкрай…сякаш водата наистина е жива! За този извор е писал още през 17 век турския пътешественик Евлия Челеби.

Легенда за Орфей

Орфей е тракийски певец и музикант, основал учение и смятан за най-великия музикант и поет на древността. Според легендата, той е син на тракийския речен бог Еагър и нимфата Калиопа. Според древногръцката митология е живял поколение преди Троянската война и е сред аргонавтите осъществили, похода за Златното руно към Колхида. Предполага се, че това е било ок. 1400 пр.н.е. Животът му е обвеян с древни предания и легенди, станали повод да бъде считан за митичен, а не реален герой. Учените приемат, че е бил тракийски цар, живял през старожелязната епоха. Приписват му се голямо количество химни, наричани орфически, в които възхвалява божествата на природата и се стреми да научи сънародниците му с простичка молитва да отдават почитта си към тях. Според легендите, лирата му е имала седем струни. Всъщност учението му е опит да облагороди суровите нрави и научи хората на по-висока хигиена и култура. Намесата му в религиозната доктрина за отвъдния живот и пътя към безсмъртието, с която влиза в противоречие с официалната тракийска царска идеология, е вероятната причина за неговата трагична гибел. Според гръцкия мит, той е бил разкъсан от тракийките поради това, че е скърбял за починалата си съпруга и не е обръщал внимание на жените около него. Първите му изображения са от 600 г. пр.н.е. Разпространението на различни митове за него дължим на старите елини. Досега са известни 92 негови изображения върху атически вази. На тях са изобразени сцени от основните орфически легенди — за смъртта на жена му Евридика, която била ухапана от змия в деня на сватбата им и опита му да я спаси от подземното царство. Орфей слязъл в подземния свят и пленил с тъжните си песни бога на смъртта — Хадес. Той се съгласил да му върне Евридика, но при условие, че няма да се обръща, за да я види, преди да излязат на горния свят. По пътя певецът не издържал и се обърнал назад. Така Евридика отново се върнала в подземното царство. Орфей загинал, разкъсан от вакханките, край бреговете на река Хеброс (Марица). Частите от тялото му били отнесени от вълните и изхвърлени на брега на остров Лесбос, където били погребани.

"Хемус и Родопа..."

Било много, много отдавна. Безкрайни зелени треви, красиви цветя и щастливи хора живеели по нашите земи. Между тях били Родопа и Хемус. Обич сгрявала сърцата им и тя била толкова силна, че предизвиквала възхищение у всички. Млада, красива, с пъргава походка, с очи сини като небето, Родопа всеки ден очаквала своя любим. Тръпнело сърцето на девойката, когато зърнела гордата, внушителна фигура на Хемус. А той пристъпвал към нея смирено, сякаш виждал пред себе си богиня. Щастие извирало от двамата влюбени, неземна и тайнствена красота ги обграждала и те дълго стояли един до друг, заслушани в музиката, родена от сърцата им. Всичко около тях притихвало, сякаш цялата природа коленичела пред чудото, наречено любов. Но ако хората се радвали на прекрасната обич между Родопа и Хемус, боговете им завидели. От своите небесни покои всемогъщият Зевс пожелал да има за себе си прекрасната Родопа. Предложил й неземно щасте, дори безсмъртие бил готов да й даде. Но нищо от това, което давал великият бог, не било толкова скъпо за Родопа, както обичта й към Хемус. Затова и отхвърлила предложеното й от Зевс безсмъртие. Но това предизвикало гнева на всемогъщия. Оскърблението било толкова силно, че не само Олимп затреперил, но и цялата земя усетила върху себе си божия гняв. В желанието си да отмъсти Зевс вкаменил сърцата на Хемус и Родопа и ги превърнал завинаги в планини. Надявал се, че по този начин ги е разделил завинаги, че е победил тяхната любов. Но макар и вкаменени, Родопа и Хемус съхранили завинаги в себе си любовта. И до ден днешен тя продължава да живее, да ги крепи и одухотворява. Векове наред те пленяват с красотата си – тя, нежна, галеща като ласка, а той горд, величествен, могъщ и непобедим. И днес, взрем ли се в тях не можем да не открием, че те продължават да се зоват, да се очакват и стремят един към друг. Родопа е обърнала цялото си лице,вечно зелено и младо, нагоре, сякаш търси своя любим. А Хемус е устремил поглед към нея и простира ръце, сякаш да я докосне.

*Хемус - древното тракийско (и оттам римско) име на Стара планина, наричана от древногръцките историци Аемон, а от славяните Маторие гори, което турците превеждат като Коджа Балкан или само Балкан. (Най-новите научни доказателства са в полза на българския произход на името Балкан). Стара планина се простира от долината на р. Тимок до Черно море. Дълга е 555 км и разделя България на две големи части - Северна и Южна България. Със Стара планина са свързани много предания и легенди и народни песни, които я възпяват като закрилница на народните борци за свобода и пазителка на българския род и име.

** Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина - стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.

По пътя

14 февруари, 2008

За първи път заедно на планина.

Няма коментари:

Aquarium Clock

За нас

Приказки, легенди, митове и още нещо...

Вече с две принцеси...

Моят списък с блогове

Какво е вашето мнение за този блог?

Полезна информация

Архив на блога

Facebook

Последователи

"Съева дупка"

гр. Калофер

"Глухите камъни"

Витоша

Легенда за Орфей

Любов...

"Хемус и Родопа..."

Етикети

Приятели

Телевизионна кула "Снежанка"