х.Върховръх-х.Персенк-с.Хвойна

В края на октомври беше последното ни ходене за 2007г. Въпреки голямото ни желание да се изгубим нещо не се получи, и за два дни ходене не объркахме пътеката нито веднъж.

На 27.10 тръгнахме четиримата сутринта от автогара"Родопи" с автобус към х.Върховръх. Пътя малко го проспахме и когато се събудихме от студа бяхме вече на хижата. Времето беше мъгливо, после започна да роси, а накрая направо си заваля. Навлякохме си дъждобраните и поехме към х.Персенк.

По някое време облаците се раздухаха и слънцето се показа. В ранния следобед пообядвахме няколко пъти и пак потеглихме на път.

Въпреки, че пътят трябваше да е около 5 часа се оказа цели. . .9 .

Очевадно е защо....

След дългият и изморителен път на залез слънце пристигнахме в х.Персенк.

Тъкмо когато се канехме да изпразним горещата вода от бойлера се оказа, че такава няма. Попитахме "хижаря" защо няма вода, а той отговори, че има и то много, защото бойлерът е работил от 13:00 до 14:00 часа, по неговите думи, цели два часа. След няколкократни опити да включим бойлерите в други бунгала се оказа, че за нищо не стават и ще си останем с хубавите спомени за гореща вода от предишни посещения в хижата. На следващия ден, когато се събудихме мъглата се опитваше да се покатери на Персенк, но на него нещо не му се нравеше.Малко по малко тя се оттегли и пекна кротко слънчице.

На хижата си намерихме нов приятел, едно изгубено ловджийско куче, което явно беше яло доста бой защото се плашеше от всяко по-рязко движение. След като го понахранихме с изостанали консерви "Русенско варено", малко бобец и мюсли, то реши, че трябва да тръгне с нас и през цялото време тичаше из гората, ту се скриваше из шубраците и изчезваше, ту изкачаше из невиделица пред нас. Тъкмо когато се изкачихме на Гробен проход нашият четириног спътник подгони два заека, които изтърчаха в непосредствена близост до нас, за тяхно щастие ние не бяхме ловци иначе с тях беше свършено. . .

"Надушвам следа!!!"

След обяд вече бяхме на Мостовете и след кратка почивка поехме нагоре към х.Кабата.Постепенно се появи мъгла, която ставаше все по-гъста.На Кабата и вр.Цирикова църква вятърът вече беше доста силен, а видимоста около 30-40м и от върха не се виждаше нищо. От там надолу поехме с бързи крачки (на моменти в лек галоп) към Хвойна.

Първоначалният план беше да хванем пътя за Орехово и после надолу към Хвойна, но времето доста бе напреднало и решихме да тръгнем по синя маркировка, която трябваше да ни отведе директно в Хвойна. Не след дълго обаче хубавите и новички сини табели изчезнаха и трябваше да се ориентираме по доста стара и избеляла маркировка. Тъй като предната вечер смениха времето, а никой не се беше замислял по въпроса, изведнъж се оказа, че сме доста далеч от крайната цел, а слънцето изобщо нямаше намерение да свети повече, и замина някъде на запад да си ляга да спи .Кофтито беше, че имахме само един фенер, който не светеше особено силно, а и толкова бързо тичахме по пътя, че не ни се спираше да го вадим от раницата. Пътя, по който вървяхме (препускахме) водеше към с.Малево. По някое време в непрогледната тъмнина чухме кучешки лай и разбрахме, че сме близо до селото. След това се видяха и светлинки. Пътят стана доста кален и намалихме темпото значително. После се отдалечихме от селото правейки голям завой и достигнахме отклонение за Хвойна, което се намира на една изоставена къщурка. След едноминутно чудене дали да продължим към Малево по широкия път, по който бяхме минавали и друг път и нямаше как да изгубим или да поемем директно към Хвойна по път, който (според пътеводителя който имаме) минава покрай царевични ниви (тях между другото не видяхме по обективни причини), решихме да рискуваме и да тръгнем към Хвойна за да можем да хванем автобуса за Пловдив. След няколко стотин спъвания в тъмнината и солидно оклепани с кал стигнахме благополучно в Хвойна.........ПРЕДИ АВТОБУСА

Да пресечеш границата...

Да пресечеш границата е вече лесно, особено когато се движиш в планината. Миналата година отскочихме до едно китно селце Арда, което е на 3-4 км от границата ни с Гърция. Ето как започна нашата разходка.

На 2 август хванахме автобус за Смолян.Разполагахме с малко време, докато хванем другия автобус за Могилица и отскочихме до Историческия музей.


В 15ч. се качихме на автобуса, с който пътувахме близо два часа до отклонението за пещерата Ухловица. На 20 мин. леко изкачване стигнахме до входа й.Тя се намира в местността Сините вирове на 3 км. източно от селото, на левия бряг на река Арда. В нея видяхме каскади от синтрови езерца, които са пълни при обилни валежи- на пролет, дълбоки до 1м. скални водопади и типични пещерни скални образувания.

Близо около 45 мин. продължи нашата разходка в подземния свят.

От пещарата поехме към с.Могилица (Тозбурун).Там си бяхме запазили места в една къща-"Звездица".

Оставихме раниците и след кратка почивка решихме да се поразходим из селото. Тъй като беше привечер, кравите се прибираха и едно теленце реши да ни позира.Ето го и него:

Само шосето ни делеше от стария феодален замък (конак), който е бил построен през 1834г. - най-големият на Балканите за времето си. Строежът му продължил 20 години. Замъкът е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки.

Кулата

Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. Все още не е изяснено защо една от стаите е с удвоени врати и стени.В стаята има нарочно направен канал за подслушване на разговорите в горната стая. Цялата постройка може да се определи като подобие на по-ранните родови замъци – с отбранителна кула и пригоден за дълъг огнестрелен отпор, с два реда шахматно разположени бойници.

Конакът е върнат на наследниците на Агуш Ага и една негова далечна роднина ни пренесе в миналото.

След разходката из конака продължихме към село Арда, като преди това минахме през с.Буката, където също имаше конак, но доста по-малък. Пътят ни до с.Арда стана по-дълъг отколкото очаквахме. Подведохме се по синьо-жълта маркировка, която вместо да ни отведе до селото ни отдалечаваше от него. Благодарение на ориентацията ни, която незнайно защо беше временно заспала се върнахме до едно място,на което имаше много ниви.Явно беше, че селото трябва да е наблизо и наистина беше така,но бяхме твърде на високо.

А и времето се влошаваше.Изчака ни да открием къщата и заваля порой. Отседнахме в къща на име "Реселешки".http://www.reseleshki.com/

За съжаление времето се развали и плановете ни се промениха. Тръгнахме да търсим извора на р.Арда,но не можахме да го открием, а и не разполагахме с много време, тъй като автобуса за Смолян беше в 15 ч.

В лутането да открием извора със сигурност бяхме пресекли границата ни с Гърция,даже на КПП-то ни поискаха личните карти.

След 19ч. отново бяхме в Пловдив.

гр.Калофер-х.Рай-х.Левски-гр.Карлово

Миналата година в края на юни посетихме Стара планина. Тъкмо беше настъпило лятото и всичко наоколо беше толкова зелено, само вр.Ботев беше нахлупил снежната шапка и не искаше да я сваля, макар в края на лятото да не остваше много от нея.

Тръгнахме от Пловдив с автобус до Калофер.Маршрутът беше Калофер-х.Рай-Карлово.За два дни осъществихме изготвения план. Случихме на много добро време и през двата дни.

Мисля,че беше Еньов ден и много хора се бяха запътили към х. Рай, или на разходка из планината. Около 6 км трябваше да изминем, за да стигнем до входа на парка.

Всяка тревичка, всяка пчеличка, всички се радвахме на слънчевите лъчи, които на моменти даже ни изгаряха.Но ето тази камбанка беше отворила широко своята чашка и поемаше колкото може повече от тях, докато ние се криехме от време на време в гората.

Пътят до хижата беше много приятен. Преминавахме през вековна букова гора, в която намирахме спасение от жаркото Слънце. Реката ни охлаждаше, а птичките огласяха цялата гора.

След няколко слизания и изкачвания се добрахме до хижата. Излизайки от гората ни зърнахме Райското пръскало със своята необятна красота.

Оставихме раниците, хапнахме и отидохме до вирчето, което се образува от водопада.

На връщане към хижата се заиграхме на едно от поточета, които се образуват водопада и се направихме много снимки. Осмелихме се да стъпим на хлъзгавите камъни, за да се докоснем до тези красиви цветя.

Тъй като беше лято планината се опита да ни напомни, че трябва винаги да имаш дъждобран в себе си и ако можеш да скриеш поне за малко.Хижата беше наблизо. Изля се порой с градушка и след него небето беше неповторимо. Никога досега не бяхме виждали такива облаци.

След хубавия ден изпълнен с много емоции заспахме много бързо.За съжаление както е на повечето хижи делиш стаята с още 20 човека и обстановката не е много комфортна, но няма как, а и хижата беше препълнена.

На другия ден в 7:30ч. поехме към х.Васил Левски.Повечето хора изчакваха вятъра да се успокои, защото бяха решили да изкачват вр.Ботев. За техен и наш късмет след няколко часа времето се стабилизира. Вървяхме и все още в далечината се виждаше вр.Ботев. Малко, по-малко се доближавахме до хижата, която беше кратка спирка-да хапнем и да си починем, че до довечеря трябваше да стигнем Карлово.

Постояхме 30-40 мин. на хижата и поехме отново на път. През целия път до Карлово пътеката вървеше успоредно на една река. Толкова приятно беше, докато в един момент вече не си чувствахме краката, а Карлово беше далеч.Виждахме от високо, но трябваше да побързаме, за да може да хванем автобуса за Пловдив.

"Ето го и Карлово"-възкликнахме с въздишка.

Събрахме сили и се отправихме към мястото, от което щеше да ни качи автобуса. Един час и вече бяхме в Пловдив.

Така приключи поредната ни незабравима разходка из планината.

Бачковски манастир

Един слънчев пролетен ден през май 2007г. посетихме Бачковския манастир. Ето малко история за него.

Манастирът е основан през 1083г. от Византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи, които се нареждат сред най-ценните произведения на православното изкуство от 11-12-ти век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, в Бачковската обител също се помещава килийно училище (от 11 век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на 14-ти век, Патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук, обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира. Въпреки че Бачковския манастир оцелява след първоначалното нашествие на Турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през 1601г., а запазената и до днес църква Света Богородица е завършена през 1604г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богодорица, за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят на чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата. Освен основната църква, комплексът също така включва два по-малки храма – Св. Архангели (от 13-14в.), който се намира в северния двор до главната църква и Св. Никола, строен в периода 1834-1837г. Църквата Св. Никола, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841г., дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). Манастирът има и собствен музей, в който могат да се видят обредни предмети от различни периоди.

Разгледахме го и се разходихме в околноста. От манастира се отклонихме наляво и хванахме пътеката за х. Марциганица.

По нея се стига първо до Аязмото и след това се продължава направо за самата хижа. Снимките ще ви проговорят сами.

вр.Червената стена

Тук има много красиви водопади.