Беше зима. С Васко решихме да направим своя първи зимен поход. Тъй като неразпологахме с добра екипировка (най-вече със снегоходки, които са задължителни през зимата) си набелязахме асфалтовия път до Чудните мостове, който ще е поне малко разчистен, а и предупредихме хижаря.
Тук дори и в каменните скалите имаше живот... През целият път до разклона за село Забърдо и хижата, планината разкриваше за нас неописуеми гледки. Ледени висулки се бяха провесили като сталактити. Слънцето ги напичаше и те започнаха да се разтапят, поддавайки се на неговото упорито гъделичкане.
Но не навсякъде можеше да проникне. На по-сенчестите места ледени завеси бяха оковали каменните скали, сякаш снежната кралица беше докоснала всичко наоколо.
Ето го и връх Камъка, сгушен между двете била.Още няколко километра и щяхме да стигнем до разклона.
Вр.Камъка.
Почти през целия път вървяхме срещу течението на р.Дълбок дол. Сякаш ни казваше:" Последвайте ме и няма да съжалявате". И наистина така и стана. . .
Вечерта пристигнахме почти по тъмно в хижата, затова разходката около мостовете я оставихме за следващия ден. Цяла нощ снежецът валеше тихо и кротко, само от време на време се чуваше лая на кучето пазач.
Утрото дойде и нямахме търпение да зърнем мостовете. Това са те:
Големият
и
малкият мост.
Времето беше с нас. Започна да вали отново, но това не ни попречи да направим нашата разходка, даже още повече ни окуражи. Решихме да отидем до другата хижа "Скалните мостове". Пътят беше разчистен до нея, но не и след нея в посока х.Изгрев, така че се върнахме пак по същия път. Бихме се със снежни топки, търкаляхме се в снега, газихме в преспи. . . Беше невероятно. . .
След като се върнахме от другата хижа се насочихме към двата моста. Смело почти на четири крака слязохме под Големия мост, където хижарката ни направи ето тази снимка :
Поглед през големия мост.
И този ден се изниза. Още една нощ бяхме част от тази зимна приказка.
На следващия ден трябваше да минем 20-те км. Тръгнахме някъде към 10-11 часа. Но как да си тръгнеш от тях, толкова величествени и красиви, целите в бяло. Нямаше как. Чакаше ни път, а и прогнозата за времето не беше много добра, особено през втората половина на деня.
По-голямата част от пътя беше много приятна. Имаше много следи от сърни. Една птичка пиукаше страхливо от време на време, търсейки отговор. . . но напразно, всички горски обитатели се бяха изпокрили. Смърчовете се бяха навели от тежкия сняг.
Рекичката не беше замръзнала и си проправяше път .
Но в планината времето се променя бързо. Наложи се да ускорим нашата крачка, тъй като наистина се появи снежна буря. Задуха силен вятър и взе да разпръсква снега навсъкъде. Брулеше лицата ни. Стана и по-студено.
Късния следобяд бяхме вече долу на пътя, чакайки автобуса. Там даже Слънце печеше и нямаше помен от бурята, която ни връхлетя.
Зимната приказка остана отвъд баирите. . .
Няма коментари:
Публикуване на коментар